автор: amadeus

Знам как ще свърши всеки филм, който някога е бил създаван.
Знам как ще приключи всеки възможен разговор - кой с какво ще започне, какво ще му отвърнат.

Знам кого ще срещна от минутата, в която прекрача прага на дома си, до момента, в който се връщам.
Нямам дори желание да казвам каквото и да било - вече съм го казвал. Не ми се слуша какво ще ми отговорят - вече съм го чувал.
Чудя се как все още има хора, на които им се пишат романи - та нали всеки възможен сюжет е вече измислен. Дори животът не може да предложи повече. Шест милиарда съдби не са достатъчни, защото преди тях е имало други поне още шест милиарда, които са ги повторили.
Ужасно е, знам. Знам също и че в момента някой някъде пише същите тия редове, може би не с точно тези думи, но със същия смисъл. Някой някъде мисли същото като мен, изправен пред същата сива стена.
Иронията е, че никога през целия си живот не съм сънувал черно-бели сънища и вече мога да кажа, че дори цветните се повтарят - кошмарите например.
Съжалявам, че загубих вдъхновението си толкова отдавна. А преди можех да пиша всеки ден с лекота и неспирен ентусиазъм. Сега думите се раждат с усилие. Някои от тях стоят дълго в главата ми като тъжни пътници, които все не дочакват влака - и така, докато им намеря други думи, с които да ги срещна. Когато се съберат заедно си разказват тъжни истории и плачат. Кой иска такава компания?
Преди седмица минах покрай църква и отминах ей така. Какво да Му кажа? Та Той е чувал всичко! А някога нямаше да ми стигне времето от монолози, пълни с обвинения и тук таме с благодарности.
Вече знам, че от приказките ми няма особен смисъл. Дали съм помъдрял или оглупял няма значение. В днешно време границата е тънка.
Всичко е просто. Възможностите се свеждат до едно и също - да или не, ще се случи ли някакво събитие или не. В реалния живот няма нюанси, няма нищо непреживявано, нищо неказано и нищо непремълчавано - deja vu.