автор: thebigplucky

Достигна ли до момента, в който реши, че повече така– не бива.
И ти ли...
Виждам раздялата, събуждаща се в очите ти,
боли -
като стара рана,..
раздира плътта - като с ръждив метал.
Усещам я в думите ти, обърка им се поредността.
И в ласките на телата ни, отчаяни, като на доизживяване...
Добре е, че поне го няма паническото бягство назад,
към онова, което все още има смисъл да се спасява -
значи имало е смисъл и в това...
Полека си подреждаме оправданията - да го направим.
Преди ги търсехме – да сме заедно...
... И си бяхме достатъчни...

Винаги съм се чудел, кое е по-ужасно -
захлопнатата врата или последният шанс.
И кое повече ще ни липсва след това -
сигурността или свободата?!
И с какво ще изберем да се примиряваме оттук нататък -
с компромисите или с желанията...
И от кое повече ще наболява -
от любовта
или от липсата и смазваща...

Спестявам ти всички сълзливи подробности.
И ти прощавам избора... вариант на оцеляване е...
Безкрайността, обречена без реално бъдеще – плаши.
А и нищо не сме си обещавали -
застраховахме си началото.
Ще трябва просто да спреш да ме очакваш...
Аз ще трябва да спра да ти се обаждам...
И да се опитаме да забравим онзи малък свят, само наш,
пълен с нежност и топлина,
който толкова много означаваше и за двама ни.
Този път няма да е както очакваме,
болезнено и елементарно -
мъчително ще е,
знаем кое, и как.
И кои неща имат край,..
и кои – нямат...

Не казвай, че съжаляваш,
не прави сложни нещата,
излишно е да се нараняваме -
нека нещо остане неказано.
И ако съдбата пожелае да ни изпита пак -
приеми предизвикателството -
онова, което иначе го нямаш,
пресукано и изкривено,
полузабравено и полупрозрачно,
загърбвано и изоставяно,
отричано до несвяст,
стъпквано и предавано... -
там ще е...
______________