автор: nikoi

И накрая просто кротко ще си заспя
под звездата на полилея опушен,
без да говоря за бялата тишина
на някой, който само привидно ме слуша.

Без да полагам на нечие рамо глава;
без да сравнявам косите му със злато и прочие-
нямаме нужда със тебе от всичко това-
нито от удивителни или многоточия.

Нямам нужда от никакви рози безчет,
нито от карамфили или зюмбюли-
стига да знам, че ти ще застанеш отпред,
ако вятърът точно в лицата забрули.

Стига ми малко. А нежните залези, виж-
нека останат за тези, които си нямат друго.
Лягам си. И ако с гръб към мене заспиш,
ще ми бъде утеха, че все пак до тебе се будя.