автор: diva_voda

Дойдох в чудатото му жилище - изоставен комплекс за водни атракции с делфини, с твърдото намерение да сложа край на отношенията ни.
Безпорядъкът от неизползваеми спортни съоръжения, през който трябваше да си проправям път, докато вървя към "спалнята", само допълнително засилваше гнева ми.Боже мой, как съм могла да се забъркам с такъв откачалник! Виж го само къде живее - празни, напукани басейни, олющени от влагата стени,прах...Кой нормален мъж спи .. на батут!?!..
Ядосвам се, ама не на него, на себе си се ядосвам! На глупавото присвиване под лъжичката, което не ми дава да дишам от желание дори само при мисълта за него! Какво е това .. "обичане"!Как можах да му позволя да ме доведе до тук! И да ме обвърже толкова силно, че да не искам нито за миг да го пусна!...
Сляпа ли съм?! Заслепена?.. Като го погледнеш - рошльо...Косата му - къдрава, несресана; дрехите - артистична загадка от материи, непознали ютия / затова пък толкова меки и .. негови:) / и тези детинско кръгли очилца а-ла Хари Потър дето си ги носи само " у дома"... А като го погледна, ми прималява! И няма нищо по - притегателно от голото местенце на гърдите му под отворената риза. Нищо по-желано от големите му непохватни длани по лицето, шията...
Натъквам се на две жени.Били повикани да почистват /?!?/ , обясняват, ама кой да ги слуша - толкова съм бясна, че свят ми се вие. Него не го били виждали, като дошли, вече бил излязъл. Нищо не били пипали от вещите му / вещи? - ха! / - да съм бъдела спокойна...
Обстановка, действащи лица, диалог - като в сюрреалистичен сън, а аз - в центъра на абсурда! Трябва да се махна! Незабавно! Веднага трябва да се махна от тук, преди да полудея и да се тръшна в завивките му, за да плача и да го чакам!
Много късно го усетих зад себе си, вече ме е хванал за ръката и ето ни - лице в лице.Говори ми - виждам как мърдат устните му. Очите ме гледат стреснато - питащи иззад кръглите стъкълца. Тръска глава и приближава лице към моето. Зениците му леко се разширяват от изумление - лелеее, колко ли нелепо изглеждам..
- Виж какво, край!- събирам сили и прогонвам вцепенението.
Той не реагира - не е осъзнал какво му говоря / а аз, осъзнавам ли? /.
Жените са се изнизали - няма ги. Виждам шарените рисунки около басейнчето в "детската". Странно, би трябвало да е тъжно, но на мен ми харесва така - има ги рисунките, няма я водата, делфинчетата са пораснали...
Усещам го. Не е помръднал - заковала съм го .. с думите си. Мъчим се да изплуваме сред празнотата.Не обичам този мъж! Но, Бога ми, как го желая! ...
- Край, разбери ме - продължавам малко по-овладяно, въпреки топката страст,потисната в корема. - Не искам да се виждаме повече! Само ме съсипваш! Погубваш живота ми. Откакто съм с теб, нищо друго няма значение, а..това не е нормално!
- Нормално - отронва и ме поглежда.
Млъквам. Гледа ме втренчено и виждам как погледът му се изпълва с разбиране и .. болка.Не искам да го боли! Искам да го обичам! Да му давам нежност и топлина и да вземам неговите - искам да го обичам.
- Нормално - казвам. - Като всички. Искам си дома, семейството, кариерата...
- Децата - допълва.
- Децата - и млъквам.
Акустиката е съвършена - всяка дума застава на мястото си.Липсват аплаузи, но в ушите ми сякаш шуми вода, чуват се плисъците от скокове, звуци на радост и удивление. ..
- Колко ли още ще ми стига това? - оправдавам ли се?! - Ние сме .. - поглеждам го и се поправям , - аз съм възрастен човек.
- Добре - казва и примирено пуска ръката ми.
Затварям очи - това е!
Имам си семейството, дома, кариерата...
- Нека първо те съблека - дъхът му в ухото ми...
Този човек няма милост.