Тънки са й ръцете. Гъвкави.
Протягат се, стигат челото на прозореца
докосват един летен спомен
и го скриват от есента.
Меки са й ръцете. Нежни.
Научени да галят.
Докосването им кара прозореца да се смее.
Слънцето се усмихва на стъклото,
а жената на себе си.
Оглежда се есенно, както дърво в бистра река
и се радва на нещо свое...
Летни са краката й. Стройни.
Повдига се на пръсти.
С един замах отнема прахоляка на времето
от лицето на прозореца.
Той страда от алергия.
Тя знае как да го лекува.
Доволна е. Усмихва се.
От другата страна на прозореца
един мъж се усмихваше.
Обичаше да я гледа как заличава сезони.