автор: joy_angels

Жаклин и Катрин много си приличат. Пъстрите очи, малкото носле и къдравите кестеняви коси на Жаклин са минали едно към едно към Катрин. Нормално е – Катрин й е дъщеря. И двете са красавици – Катрин вече, а Жаклин – все още. Обичам ги и двете.

Жаклин седи срещу мен в ресторанта и се опитваме да се забавляваме. Опитваме се е точната дума. Не върви. Толкова рядко успяваме да излезем само двамата, а когато го направим, разговорът се върти само около Катрин – как ли е сега, добре ли е с бавачката, ами ако нещо стане... И си тръгваме само, за да установим, че всичко е било наред, освен нашите притеснения. След всяка провалена вечер решаваме, че трябва да излизаме по-често, за да свикваме всички с отсъствието от дома, но решението се забравя бързо.

И сега е така. Жаклин е нервна, защото хем й се иска да е тук, хем не може да се отърси от емоциите си на самка, изоставила детето си. Но виновният ще съм аз. Просто трябва да си го изкара на някого и аз съм й най-удобният обект.
- Тази салата става все по-малка на все по-висока цена. Кризата удари и краставиците... – това съм аз.
- А защо не си взе нещо друго? Навсякъде ядеш все тази салата и все си недоволен от нещо – това е Жаклин.

Мълчание. Почва да свири оркестър. В този ресторант все още има старомоден оркестър, заради което ми харесва. Свирят доста сносно шлагери, които ме връщат в детството ми. Тогава у дома свиреше магнетофон и правехме записи от радиото: от предавания като “Музикална стълбица” или “Хоризонт за вас”.
- Чуй тази песен. Пусках я заедно с цветомузиката, която си бях направил у дома и всички момичета от класа си мечтаеха да дойдат да я погледат.
- Бил си чаровник още тогава – Жаклин се усмихва.
- О, не, мадам. Пазех скрития си чар за Вас – усмихвам се и аз и я погалвам с поглед.
- Когато говориш така ми изглеждаш като някакъв чичко. Не може ли да промениш този тон?

Мълчание. Нямам идея какво ми беше на тона. А салатата наистина не я бива.
- Искаш ли да изпием бутилка червено вино? – този път е Жаклин.
- С удоволствие... И без това казват, че е по-полезно от бялото.
- Все това ми отговаряш. Няма ли някога да кажеш нещо различно? Като куче на Павлов си: червено вино – полезно, червено вино – полезно....

Мълчание. Къдриците й се люлеят изящно, но гласът й е заядлив. Писва ми. Вечерта навън е поредната вечер на боклука. След дългата пауза тя започва да ми се умилква, говорим за “важни за мен” неща, но не е същото. Накрая с облекчение се прибираме у дома, за да установим, че Катрин е прекарала чудесна вечер без нас. Има двайсет пръста, нито една прободна и порезна рана, къщата е цяла, а бавачката не е откраднала семейните спестявания от сто и осемдесет лева в нощното шкафче на Жаклин.

Време е за спаринга с втората любима жена в живота ми:
- Искам за бременските музиканти, татко, моля те! – това е Катрин.
- Не искаш ли нещо друго? Ако все тази приказка ти чета на заспиване, бързо ще ти омръзне... – това отново съм аз.
- Не, не, не! – едно краче тропва както си му е редът – Бременските музиканти искам!

Приказка. Главицата е застанала точно в ямката на дясната ми мишница и следи внимателно всеки ред. Дано продължи да гледа с такова усърдие буквите и когато се научи да чете. Харесвам тези мигове на осъзнато бащинство, но повторението на едни и същи порядки ме изнервя.
- “Знаеш ли какво? – рекло магарето – Аз отивам в Бремен и съм решил да стана музикант. Ела с мен – аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш барабана.” Там-та-ра-рам, рам-там-там – озвучавам надлежно приказката аз.
- Татко! Това го няма написано!
- Да, но така бие барабанът...
- Не искам барабан! Искам си моята приказка както си е!

Приказка. Чета текста без никакви импровизации. И без това така ми е по-лесно. Но и по-скучно. Внезапно тънък глас ме спира:
- Защо не ме попита страх ли ме е от разбойниците?
- Ами... защото знам вече, че не те е страх. Нали снощи те питах?
- Не, татко! Не така! Трябва да ме попиташ... Всеки истински родител трябва да попита детето си!
- Добре... Страх ли те е от разбойниците?
- Не, разбира се! Да не съм бебе!
- И снощи ми отговори така.
- И утре ще ти отговоря така, а ти гледай пак да не забравиш да ме попиташ!

Приказка. Стигам до края й, за да разбера, че къдравата главица е заспала на рамото ми. Измъквам се внимателно от леглото й и откривам, че другите къдрици са заспали на дивана пред телевизора. Пъстрите очи са затворени, малките нослета дишат равномерно. И двете са красиви и ги обичам: Жаклин – все още, Катрин – все повече.

Сипвам си чаша червено вино, защото е по-полезно за здравето и си вземам нова книга от лавицата.

Мълчания и приказки. И целият живот между тях.