в най-руси коси - разпилени...
Мила тъга,
нима нявга сме били разделени?
Пробивам мъгли,
целувам нозете ти наранени...
Все пак, нали
към мен бяха така устремени!
Мостът се ветрееше неудържимо.
Като сянка, вкопчена в перилата, тя не смееше да направи и крачка.
В края, подгизнал до шушка, се очертаваше силуетът му - безмълвен, тих, но едва удържим. Ако само прекрачеше стабилната земя, щяха да полетят и двамата надолу.
В бездната се взря и тя, и сърцевината й се сви. Ако се увеличеше вятърът, пътят й щеше да се преобърне.
Тя погледна към него безпомощно.
Той протегна ръце и жално преглътна уплаха си.
"Можеш" - пееше сърцето му - "Ще се справиш". Опита се да й изпрати целия си кураж.
"Защо трябва да ни разделя пропаст? Защо трябва да извървявам целия този път? Защо аз?" - стичаха се въпросите й, заедно със страха.
Започна да губи равновесие. Приклекна и се сви. Дъждът заплющя, сякаш да я отнесе.
Дъхът му секна.
Бученето се увеличи и мостът заплашително се наклони.
"Проклятие!" - очите му измерваха последните секунди. В далечината видя прииждащи води.
"Няма време".
Полудя.
Видение блесна за секунда в съзнанието му. Той пое дъх и се изправи в решителност. Започна да дърпа с цялата си сила едното въже-перило.
След няколко порива и силни разтърсвания, тя усети. Повдигна глава, съзря летящата водна стихия. Погледна го. За няколко мига разбра. Не се уплаши.
С безкрайно съпротивление се изправи. Леко приведена, се вкопчи с двете ръце в перилата.
Той кимна. Повдигна дланта си и започна да отброява с пръсти.
Едно... две... На три двамата се хвърлиха един към друг.
Хаосът връхлетя. Продължи не повече от няколко момента. Когато всичко отмина, покоят разкри пълна липса.
дъх в дъха ми, плът на сетивата...
Висим в безкрая -
ще издържи и въжето - погледни светлината...
Само миг и ще преминем
във взора ти - далеч от тъмнината...
Дръж се здраво,
ще се изкачим и ще прекрачим
в мечтите ти, в копнежа,
в зората...