автор: trubadur

Когато си далече за прегръдка,
и ни кълби клавирна тишина,
досещам тетивената ти тръпка,
мълчана из гоблена на деня.

Бродират двора ярки, пищни хора,
окото хващат с пъстроцветна глъчка.
А ние сме прилежни хроникьори -
невзрачния на случването вътък.

И ясно, естетичен инвалид съм.
Не ме омайват тучните напеви...
Везбата на сърцата им щом липсва,
немеят ми бродериите дневни.

Сърцето е като ухото явно:
в гълчавата единствен тон извлича.
Дали ме Чуваш? Без слова, без ласка,
отмервам с тишината: Теб обичам...