автор: meiia

До връх, до равнина, до ласка.
В морето лъскаво - обърната тава,
безкрили призраци полагат маски
и нямам световете си подир това.

И нямам истини, останали заблуди
са ми последните несигурни слуги.
Светът - обет за по-луди и от луди.
Повярвах му, защото в него си и ти!

А не защото аз съм тук все още...
Какъв ли връх се би навел до мен?
От моята страна неразличима нощ е.
Но в твоята е важно, че е само ден.

До върх, до равнината на сърцето,
когато няма да ме има, за да знам,
че се е случило най-чистото, което
ме е отвело опростена в твоя храм.