автор: milcho

И изведнъж чувам: - Кът-кът, кът-кът-кът, кът-кът… Квачка! Яяяяя каква е тая квачка, в самотния двор на образцовия ни дом, казвам си.
Не може да бъде – квачка, и гледам да чуя от къде идва това „Кът-Кът”… Идва долу, от дюлята. Нали никой не се грижи за нея и са избуяли филизи, като храст. Там сигурно е снесла яйцето. А може би и да мъти там, трепва ми някъде под лъжичката. А и пиленца може да има. И пристъпвам и се чува едно супер тревожно Кърррррр! И я виждам тогава – разперила крила – майка закрилница и под крилата си се стрелкат няколко пиленца.
Подават чофчици, а квачката се завърта в кръг и продължава са ме заплашва … Къррррр! Хей… от къде се появи ти пък тук. Яя по далече стой. Това е моя територия. Тук аз си отглеждам пиленцата. Аз пък се усмихвам, почти напълно щастлив. Боже ама това е жива квачка. В двора на тате и мама. Колко пъти накрая все обещавах на мама:
-Ще си дойдем с тебе тук само двамата и ще си завъдим кокошки. Ей там, до гаража на Петко има място до мрежата. И един петел, да ми пее сутрин . Да ме буди. Не че другите петли на комшиите не се обаждат, но е друго своя си петел да ти каже: Кугуригууу … Време е да си лягаш, казва ти първия път. Полунощ мина. Ееее, възразявам аз, на първото кукуригу-подканване. Ама тъкмо сега току що всички си легнаха и сега ми е най-кеф да си пиша нещо. Кукуригуу повтаря той два три пъти, и млъква, съгласен. Аз продължавам. Толкова задачи са ми останали през деня и се захващам да ги отмятам една по една. Утре ще се събудя по-спокоен и раз-два, като скоча рано и стойте та гледайте. Но в края на краищата около 2 часА сънят ме оборва и задрямвам. И тогава петелът ми, моя си ми петел ме сепва: Кукуригу, Кукуригууууу, Кугуригу. Аз отварям очи. Да бе да, лесно ти е на теб, Петльо. Само това ти е в ума…куку-ригу. Тихо де, по тихо де, ще събудиш кокошките, а и пиленцата. Той кряква два три пъти още и си наляга парцалите. Но аз вече пак съм буден. Е тогава, започвам да пиша разни глупости. Какво ли не ми минава през главата. Моля, само да не ме питате. Аз като се прежалих, това де, с писането, бях решил - ще пиша и ще публикувам всичко дето ми хрумне. Така няма да ви заблудя, че съм „велик” и ще съм си такъв какъвто съм си. В нищо аз не съм еднакъв. Така и написах тогава. И сега пак така продължавам да си мисля, но и понеже-защото не съм еднакъв във всичко т.е. и в това не съм. Т.е. вече не публикувам всичко това което пиша.

И в тая посока си продължавам да си търкалям мисловната дъвка. Меля ги, меля ги едни … и така до трети петли. Т.е. докато чуя пак: -Кукуригууу, ама от всякъде. Нашия нали, си е наш най-силно крещи: Ставааааййййй!
Тогава аз именно заспивам. Затварям очи и почвам да дишам дълбоко. Така казваше майка, ще станеш по-лек и въздушен и ще дойде Сънчо и ще те отнесе в неговото приказно царство на съня. И факт, почвам да олеквам и заспивам. А като се събудя, вече сутринта, слънцето е вече е високо. Тогава ми се дочува: -Хайде Милчооо, ставай, -Хайде, ето и Петко отиде, е и Стоянчо отиде. Отишли са на училище. Отмина ли са нашия прозорец. А аз тъкмо тогава най-ми се спи. Стига, бабоооооо, още малко. Но това май ми се причува. Днес е неделя, и никой не вика. И трябва да ставам. Тогава аз се обаждам, Бабооо, защо не ме викаш…сега ме буди да тръгвам, на училище. Тогава най-сладко се спи, бабо, като ми викаш, -Ставай, ставай, Милче, ще закъснееш…

Но най-накрая отварям очи и наистина. Едно игриво слънчево зайче, ми лази по бузата. Значи съм буден, но баба я няма, а и отдавна, ама много отдавна аз не ходя на училище. А май, нямаше да е лошо, да мина един курс по БЕЛ, сега. И се разсмивам с глас – виждам се как около мен са децата, като пиленца, и аз сред тях и учителя ни по български Цветанов, ме отрязва: Вижте го Милчо, не само, че не знае що е то цитат, ами нито нов ред спазва, и ги е нацвъкал едни запетайки, и грешки, грешки, само за тях може да му шибна една дебела цвайка, ама от мен да мине, понеже пише занимателно, три!
Това вече е в състояние да ме вдигне и от смъртно ложе. С три няма да влезна в Университета, поне четири да ми пишете. Така и става. Едно четри, ще ти пиша, но обещай да не пипаш молив и писалка 50 години!-Обещавам, другарю Цветанов, твърдо.
И сега ако ме сбара и ми прочете нещата, с тия куп грешки ще ми каже…
-Май трябваше поне 60 години да на бараш молив и лист. Така е казвам, но тогава, и вас нямаше да ви има г-н Цветанов, а и за мен не е сигурно. А кой вместо мен да ги напише тия неща. И внуците ми, как ще прочетат тогава тая история за
Квачката…

Аз гледам да не я изплаша. И се правя, че не съм много впечатлен от нея. Дано да не и хрумне да ги изведе от двора ни и да отидат в башчата на братовчеда. Отивам небрежно до къщата, и виждам как тя в индийска нишка, покрай мрежата ги извежда към задната част на двора зад къщата и от там през дупката в оградата, чао. Ех, сам ще съм си, нищо, си мисля и вкарвам колата и я разтоварвам. Хапвам, малко салата и туй-онуй.
На сутринта се събуждам в моя „Образцов ДОМ” и се захващам с това онова. Къщата е зинала за работа. Оправям набързо бъркотията и почвам да мия колата. Идва Цането, с кофата тиквички, селски чушки и домати. Обяда-мишмаша ми е осигурен. Платила ми е и тока и водата. Оправяме си сметките и прехвърляме пак всички комшии, кой къде е, кой-внук закъде е запрашил. Кой за Гърция, кой за Англия, кой за Канада, кой за Люксембург…

А тая квачка на кой е, питам Цането? На Спаска, усмихва се Цането. Седем пиленца и извела и тук и е най-спокойно, у Вас. Тогава чувам пак това кът-кът. Промъква се с цялото домочадие до мрежата и прави една пълна обиколка на двора ни. Аз примирам от умиление и радост. Решавам да скъся дистанцията и натрошавам една филия хляб, и им я хвърлям, ама надалеч. Чува е едно, Къррррррр, но после усетила трохите, клъвва една и казва: Може! - това се яде - „абакълъм”! И пиленцата, се втурват едно през друго да кълват трохите. Тя само им посочва, къде има забутана по някоя друга троха, скрила се сред тревите, клъвва и разкъсва коричката, но не я яде, а гледа как те кълват лакомо. И си мисли, - Е , щом ни троши трохи, няма да е лош тоя човек. И си остават в двора ни. Аз натрошавам още една филия и я хвърлям наблизо, пред вратата на плочника. Тя лека полека ги довежда и седемте самурайчета. Пускам фото камерата. Те позират като на ТВ предаване. И вече от тук натам, сме на Ти. Където аз, там и Тя - наблизо: кът-кът-кът и така до края на света.
По скоро докато се стъмни и ги отведе някъде да спят.
И утре пак.

Нани-на, Лими,
Това е историята за Квачката в Обрацзовия ни ДОМ :). Утре пак ще ги доведе 7-те пиленца: 3-чернички, три като яребичата и едно сиво-беличко. По някой път ми се струва, че са шест все едното се щурва някъде. Но ако не вярваш виж avi-клипчето – там личи, че са 7. Иначе на снимката се вижда квачката и около нея челядта и. Не е спокойна, като всяка квачка. А на клипчето се чува как квачката им говори кът-кът! Кут –кут-кут! Тук-тук! Яяя,яяяя пи-пи-пи, ей тук има, още една трошица. Тия тук стопани, ни обичат и утре пак ще дойдем, пак. Не, не е той, като Тошко Африкански да ви навърже всичките, да не бягате та да ви отнесе сите на куп сокола.
Кът-кът-кът!


КИ

Караслако, 2009-08-26, 02:11 ЕЕТ

PS. А който има търпение да изтегли и ави-клипа, ще чуе и хóра на птиците.
На моменти ми се струва, че заглушават това кът-кът-кът на квачката.
Птиците в двора на бащиния ми дом, на село. Където квачката води седемте си пиленца.