автор: REWOLT

Не се препоръчва за хора с изтънчен вкус!

Така се случи, че в една стая ни сложиха. Места нямало, незнам какво. Аз накълцан наситно като за наденички, тя надупчена, решето за сладко. Мъж й я хванал да кръшка, ма не било тъй.
Пиян се върнал ревнивецът, щото била в банята гола, извадил патлака - дум-дум, седем парчета олово.
Сетне и наредил:"Ела ми сложи да ям, че съм гладен"
След седем куршума, манджи ли да топлиш? Отде намерила силици, ръжена от печката докопола и дълбооко в гърлото му го навряла. Да се ненаяде, от хак да му е. Па легнала да мре. Ма не се умира толкоз лесно то. Комшии чули данданията, дошъл кварталният, за главата се хванал. Два трупа самоубийци, от които единия се наръгал с ръжен, другия си теглил седем патрона и пак мърдал. Е, нямала вече толкоз даян да му разказва кое как, примъцнала и заспала. Тъй и я докараха в болницата. С маркуч в устата, на кислородно дишане. И в кома.
Тъжна картинка, мислех си. Тя мълчи, мен следователите още ми събират парчетата от оня тунел. Уж двайсет години ги гърмя пущинаците, и ги знам, не са майтап работа, баш на мене се падна бракуван фитил. С тез икономии заради кризата, ако с кирка ме бяха накарали да разбивам, до наесен щях да съм готов. Ама цял. Но кой ще чака до наесен? На ти тоз фитил и викай "ура" ако оцелееш. Лежа и си мисля, а машинка някаква до главата ми мига и вика:"Тит-тит-тит". Разбрах, че е зле работата, ако спре да тититка. Мен ако питаш и сега не е много добре, ама нали докторите по-знаят. И тя си има машинка, нейния екран виждам, и едни линии нагоре-надолу се рисуват, и от там"тит-тит-тит". Най-мъчно ми става като дойде момченцето й. Със сто пазарлъка го пускат. Баба му, стопила се от мъка да си види така чедото ни живо, ни цяло. Стиска кърпичка, забърсва сълза, те и сълзи не й останали и само повтаря: "Маринче, ех, мама, Маринче. Изяде те проклетника".
Момченцето все екрана гледа, интересно му е как скачат чертичките нагоре-надолу, песничка си пее, има няма три годинки."Хайде ма, мамо, ставай"
Иска му се. Дърпа го сестрата:"Тихо!Тихо, че спи"
Кое време е, за сън ли е, би трябвало да запита малкият; ние и в яслите не спим по това време, но не се сеща. И по-добре. Нека вярва. И ако чудото
стане, един ден ще знае, че и вярата е помогнала, не само молитвите.
Влиза докторът. "Как си" ме пита. Как да съм, само уста и очи. Другото го няма. Каквото остържат от стените, позакърпват го и ми го лепват. Ако стане.
И което стане, все файда. То и без туй пиши го бегало. Нощите са най-тежки. Минават бавно, тягостно. Болки не чувствам, че съм надрусан яко, ама времето, времетооо...Бавно и тягостно се влачи.
Но намерих му цаката. Научих се да говоря със звездите. Мислите, глупост! Ама не е.Отдалеко светят и всичко виждат. И знаят. Симпатичен ли им станах, съжалиха ли ме, не знам. Но всяка вечер ми говореха. И знаех де що чудо става по света. И не само знаех, ами и на Марина разправях. Нали си бях уста. Разказвах й всичко, което научавах от звездите. И ме слушаше тя мълчаливо, и се съгласявше с мен. Нали чакахме чудото.Така продължи доста време. Докато един ден докторът се изпусна на консултацията: "Ако до няколко дни не излезе от кома, дърпаме и кабела"
Изтръпнах. Нямала здравна осигуровка. И така и така пътник, три месеца вече без подобрение...
Цяла нощ не спах. И със звездите си говорих, и тъй я мислихме, и инак. Имаше само един начин. Имало такава история, писано било, но колко е истина, колко не е..?
На сутринта викнах доктора."Ела да ти кажа, имам предложение"
Изслуша ме той и челюста му висна изумена: "Абе, чуваш ли се, какви ги дрънкаш!? Това е научна фантастика, няма как да стане."
- Представи си, че стане, докторе! Само си представи заглавията във вестниците! С тлъсти букви, твоето име! Сензация! Фурор в медицината!
Ще ти хвръкне кариерата до небесата, ще излезеш от тая вмирисана дупка, ще си имаш собствена клиника. Представи си! Знаеш ли колко ревнивци с пистолети има по света, а колко бракувани фитила има, знаеш ли?
Гледаше ме, опитваше си да си престави, прибелваше очи, сигурно се виждаше точно там, дето му бях посочил. Накрая тържество се изписа
на лицето му, изпъчи гръд, сигур фанфари свиреха в душата му. Запита само едно нещо:
- Ти, нали имаше осигуровка?
- На сто процента. - усмихнаха се доволни устните ми и сигурно искрица е преминала през очите ми.- На сто процента!
- Тогава свиквам утре консулт, и насрочвам операцията!
Излезе, като да го вихър измете от стаята. В тишината се чуваше
"тит-тит-тит", а мен ми беше весело.
По коридора премина три годишно момченце, пееше си, чувах песничката му:

" И иде докторът сега
ще ми направи нов дизайн,
познайте кой е той, деца
това е доктор Франкенщайн"

* * *