автор: min4o

"Дори сега
те виждам- с леки пръсти галеше косите ми,
в една се бяха слели двете ни души,-
а споменът пламтящ говореше чрез тебе:
"О, виждала съм как, луната щом се скрие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после се отпускат най- безгрижно и заспиват
под тежките, от злато изковани канделабри."

Нея, най- прекрасна от всички и всичко, можех да съзерцавам цяла вечност, цял живот. Всъщност, единствено тя ме караше да усещам, че съм жив, да искам да продължа да живея.
И ето- отивам отново при нея. Обичам да я гледам, просто да си седя срещу й и да изучавам всяка черта на изваяното й лице, всяка гънка на изяшното й тяло, всяка вълна на ослепителните й коси, всеки сантиметър от ефимерната й кожа, сочните й устни, да слушам смеха й, да поглъщам блясъка на изумрудените й очи.
Прекрасна. Ослепителна. Упойващата й красота и изящество сякаш ме поставят под пълен свой контрол. Забравям къде съм, кой съм, какъв съм. Същесвува само Тя, нищо друго не стои пред мен освен Тя. Тя и само Тя изпълва до краен предел съществуването ми.
Привлича ме, притегля ме към себе си и аз трепетно се приближавам, с плаха крачка, благовейно, пристъпвам към моето божество. Готов съм да падна по очи пред Нея, собственоръчно да се принеса в жертва ако трябва. Искам само едно- един миг още с нея, една последна среща, един поглед, една милувка, един танц. Божество. Кралица. Жрица. Повелителка.
Досами нея вече усещам упойващия й дъх, мирисът на невъобразим коктейл от всичко благоухайно раждало се и виряло на земята, букет от божествени аромати.
Вече не принадлежа на този свят. Не принадлежа на себе си. На никой и на нищо, но на нея.
Протягам ръка... и ... я докосвам. 8000 волта. Блаженство и благодат. Атомите на тялото ми се разпръскват. Изпарявам се като капчиците на утринната роса под лъчите на изгряващото слънце. Остава само дъх, спомен...
Да прокарам бавно ръка по един кичур от косата й, да докосна с език веднъж мидичката на ухото й, да целуна за кратко върха на нослето й, да погаля нежно за миг малкото й пъпче, да плъзна лекичко пръст по изящния й гръбнак- стига ми това. Обичам, нищо друго не желая.
Какво като нито веднъж не се обърна, нито веднъж не отвърна на моя поглед, камо ли на ласката ми. Какво като е студена. Обичам я. Какво като ми се смеят туристите, виждайки ме свил се в скута на статуята на площада, да милвам мраморните й прелести.
Нищо. Нали съм щастлив. Нали обичам.

"Дори сега
смъртта донася трепета на посивели мигли,
на тъмни и безжизнени очи,
скръбта на нейната снага, от морна радост повалена,
и за утеха малките цветчета, дето тръпнеха
под булото на нейните гърди,
а в мъката- устата, от целувки влажна."