автор: HAVA

Тя е… корделата бяла в косите ми,
ръката на мама, над коляното ми ожулено…,
спомен мил с аромата на гоздба, ама на баба, от село
и … калдаръма с потайният шум на впряг преди изгрев…
Тя е… есенен лист, от вятър подгонен, бяла надежда
с аромата на дюля – малко слънце на полицата, зиме…
Тя е точно онази дълга нощ над четмо омагьосващо
и мечтата да опазя моя свят като в приказка.

Тя е… кехлибара на Амбрата – древна тайна скрита
в белия грозд от асмата за радост и горест извечни.
Тя е… мълвата по надвечер, дето събира и страст и неволи…
дето поражда до гроб любов и омраза човешка…
Тя е кълбо от въпроси и отговори, най-не навреме…,
кръст между род и Родина, между съм и… ще бъда!
Тя е… и слабост, и гордост…, и… вяра и честност… –
другото име на първата капка кърма… – кръвта от дедите.

Тя е… сакрален момент, единил се невям във доверие,
тъкмо преди да успееш да кажеш “Обичам те…”
Тя е … силата, с която потънала бях ти, в очите –
дъх от мига, глътка покой и… зачеване…
Тя е… песен, бавна и покъртителна – лоно любов,
с която сина си приспивах и сутрин и вечер…
Тя е… рисунката и стиха недописан… и молитвата,
откъде ли бях я научила?! Тъкмо навреме!

Тя е другата! Колко дълго се борих да я забравиш!
Тя е измяната, жар във душата ми, ала пак и защо ли...
Поради скръб и тревога волна останах
в самотата на черната кърпа сега и до края…
и... въздишката тежка, за било` и неб`ило…
Тя е… заръката бащина, долетяла с писмото от вчера…
и очакването като обреченост; на съмнението – затвора.
Господи, колко е просото…!

Ако Тя е солта, Той… е Живота!