автор: papacot

Помежду си увиснал,
нищо друго, теб чака.
Нощем тръгва към Краков.
И се дави във Висла.

Денем в Дюселдорф слиза.
Плува в Рейн и се чуди
как, доколко е буден.
И доколко си близо.

От Париж се обажда,
скочил в тъмната Сена.
А дали е простено,
няма кой да му каже.

Той е родом от Осъм.
Ти – от друга планета.
А съдбата проклета
все виси си на косъм.

И, забравил, че дух е,
срамни помисли има.
Посред лято и зима
плътски вятър го духа.

По реките го носи
из Европата горда.
Пък той, влюбен, не помни,
че и гол е, и бос е.

Помни само смеха ти
в роклята на калинки.
Виж го, хванал настинка,
пак водите размътва.

Речен дух в тънко тяло
ден и нощ те преследва.
Любовта е последна.
Любовта му е бяла.

И с червените устни
кара го да прогледне
през живота си беден,
през косите ти руси.

И да търси спасение
в най-дълбоките вирове.
И все днес не умира –
сред мъгли се разсейва.

Но си стиска билета,
който с мъка е купил.
И, пространствата счупил,
към Сатурн ще закрета.

Там вода, казват, няма.
Там си ти, вече знае.
Там е адът и раят.
Всичко друго – измама е.