Тогава момчето коленичи,
вдигна ръцете си нагоре, бяха тънки като клончета на млада фиданка, обърна главата си към небето, небето се погледна в очите му, в които бликаше светлината на изгрева. И моят приятел проговори с глас на светец и мъченик, който е видял Таворската светлина, и
започна:
Обичах тоя свят.
Жена си обичах.
Детето - мойта дъщеря.
Погубих се когато
заобичах суетата.
Правдата,
прости ми, Боже,
ме превърна
във просяк.
Свободата,
ако можеш,
пак прости –
е измислена бездомна кучка.
И едва ли някой ще я озапти.
Защото няма да е свобода,
ако е обучена.
И има ли смисъл да празнувам,
че още съм жив?
Достатъчно е другите да мислят,
че са живи.
И ако те още не са ми простили,
на тебе, Господи,
аз ти простих.
Сега съм сам.
Като разстреляно от гръмотевица дърво
изгорях.
Някои казват,
че такъв ми бил късметът.
Все едно.
Но кажи ми, Господи,
защо умират първо смелите?
И, ти, ако си смел –
защо си жив?
Защо не си при нас –
умрелите?
Стоях онемял и треперех. Та аз досега не знаех, че моят приятел е бил част от Бога, така силно исках да приличам на него. Тогава той се изправи бавно и ми каза: „И на тебе съм ти оставил една топка. Хвърлих я в езерото. Иди намери я и си играйте.”
Тръгна. След него тръгна и кръвожадният вълк. А аз не знаех в кое точно езеро я е хвърлил ...
И аз тръгнах да търся това езеро. Вървях без посока. През тъмни и намръщени гори, които ми приличаха на старци с оплешивели темета, с очи, които мразят и със сърца от рифове, с души на черни чуми. После излизах сред
дъхави поляни, същински влюбени момичета, които ухаеха на младост, тревите им се люлееха като дългите коси на красотата, а цветята бляскаха като немирни бисерчета на слънчевата усмивка.
Но езерото го нямаше.
И така, както се бях разнежил и щастлив, че съм излязъл от Ада и съм влязъл в Рая, дочух ръмженето на вълк. Скрих се зад най-близкия храст и затреперих. След малко през поляната минаха момчето и звярът, седнаха в сянката на едно дърво съвсем близо до храста един срещу друг. Момчето
заговори, а вълкът го гледаше в очите с кръвожадните си очи и въртеше рунтавата си опашка. И ето какво дочух:
Като кръв през отрязана вена
черните ми дни
безутешно изтичат.
Ако стана по-добър –
няма ли да стана по-безличен?
От скитането са полепнали
на живота отровните радости
върху мислите ми.
Ако ме плисне Божият дъжд –
ще ме пречисти ли?
От лутането по пътеки,
които не водят до никъде,
не виждат очите ми.
Ако се разкая някой ден –
ще ми простите ли?
Толкова чух само. Но се разтреперих още по-силно. Защото същите тези въпроси постоянно си ги задавах и аз, и никога не им намирах отговорите. А ето, помислих си, моят приятел, дето играеше със слънчевата топка с боговете,
защото той явно беше някакъв техен роднина, също не може
да им отговори. Той стана и тръгна нанякъде. Стана и вълкът, за да го придружи. Тръгнах и аз след тях.
Ако им намери отговора, викам си, ще го намеря и аз за себе си.
/ следва /