автор: zinka

Котарак във скута й подремва,
ласка най-последна й е той.
Тя сега е чужда, непотребна,
спря животът и на крив завой.

Старостта отказва да пътува.
Накъде тепърва да върви?
Мъдра е, но вече не умува.
Слуша ли я някой? Не – уви!

Зиме ще преде с червена хурка
белите заспали снегове.
И от меки гранки ще притуря –
завет срещу люти ветрове.

Тръгне ли в полето покрай пътя,
сякаш корен пуща старостта.
И ще гледа птиците как мътят,
после чезнат с първите ята.

Тук ли ще положи бели кости?
И – било, каквото е било.
И ще я проводим с „Бог да прости!” –
в нейното прощално облекло.

В онзи час на истината строга,
казвам – скрита в злачните липи –
беше миг живот… здравей и сбогом!
Господи, сполай!
И ми прости.