автор: hristam

Не, не вярвам. Преструвам се само, че вярвам.
Върза всички посоки към мене на възел
и без мен ти е празно. Безпътно и нямо.
Разпиля ме до клетка - сглобих се на пъзел
и сега се опитвам да се разгадая -
на карти се гледам, в кафена утайка,
и все не мога да се позная,
а тебе - още по-малко...
Повярвай, и сънища бих разгадавала
но съм забравила как се сънува.
От толкова време във тебе не вярвам,
че вече забравям да се преструвам.

Но тогава сред тънката мрежа от ребуси
може би ще открия как да вярвам. На себе си.