автор: CheGuevara

Разпети Петък, 07. 04. 2004 г., 8 часа




Писъкът, заседнал в гърлото, пропълзя по цялото й тяло, разлагайки кошмара на хиляди остриета, които се забиваха в плътта и късаха, ръфаха...Бесни кучета, които нямаха милост.
В широко разтворените й очи кошмарът живееше, независимо от изтеклите години, въпреки реките от алкохол, в които се мъчеше да го удави. Всеки път той се връщаше в съня й, по-жив, по-болезнен, по-жесток. Викаше смъртта си, искаше смъртта си, но тя не идваше. Знаеше,че това е Божието наказание и Божието изкупление, което ще я следва до сетния й дъх...И Бог я държеше жива, за да плаща ден след ден, година след година, докато и той се умори и ще я остави на мира, да се прибере най-после, да отдъхне в черната земя, която беше погълнала нейното слънчице.
Все още със затворени очи, потърси бутилката, където я остави снощи -може Кривундела да е оставил няколко капки...Беше празна.
“Майната ти!...” - се изтърколи от пресъхналото й гърло и празните й очи се наляха със сълзи – студени, лютиви, безутешни...
През картонения покрив се процеждаше лепкава мъглата и измършавялото й тяло потръпна под парцалите...
Отдавна не се интересуваше нито от времето, нито от датите. Животът й беше спрял там, на онази дата, в оня час.
Извади един по-голям фас от буркана до нея, драсна клечка и вдъхна бавно лютивия дим.
Мислите й бягаха назад, блъскаха се отново в кошмара на катастрофата, но очите й следяха зорко нахалната врана, която беше на метър от нея и крадливо се присламчваше към кесията с останки от хляб, грижливо облегната на олющената детска количка – нейният единствен дом.
“Марш, проклетнице!...Това е за гълъбите!Черна и грозна си, а те имат толкова красиви перца, меки като детска косица...”
Фасът опари пръстите й и тя го захвърли с ругатни.
Зарови отново в буркана и най-после попадна на “Ева”, близо половин цигара. В предишния си живот никога не беше се замисляла, но тук, при клошарите, тя установи, че богатите оставят по-дълги фасове. Не ги е грижа за парите. Дръпнат два-три пъти и - хайде на земята, за да се качат в колата, да влязат в магазина или просто да продължат по пътя към осигурения си живот.
Смъртта беше отнела детето й, а алкохолът – всичко останало. Първо работата, после – квартирата, вещите, спомените, дори името...В постоянно замъгленото й съзнание остана само кошмарът и Гълъбина, името на детенцето й.
Когато за първи път клошарите я намериха вкочанена и безпаметна на една пейна в парка и сред закачки и пиянски брътвежи я попитаха за името й, тя дълго рови из белите полета на съзнанието си...Спиртът беше вилнял дълго и безжалостно и тя засрамена не откри нищо, което да има някакъв спомен за минало и самоличност...Светеше само, болезнено и незаличимо “Гълъбина” и тя го произнесе тихо и някак унесено.
Така си и остана за тях – Гълъбина.
Фасът догаряше.
Протегна измършавелите си крака и костите й изпукаха. Надигна се бавно и се облегна на количката. Инстинктивно прокара ръка по остриганата си глава (така я беше издокарал тези дни Кривундела !),като че ли отмяташе дълги коси и посегна към кесията с хляб. Дори да умираше от глад,този хляб беше неприкосновен – беше за гълъбите! Всички клошари знаеха и затова, ровейки в контейнерите, отделяха къшеите и й ги носеха – за сутрешния ритуал. Да се чуди човек откъде такава нежност към Божиите птички в тези брадясали, вонящи, спиртосани мъже!...
Потръпна от лепкавата мъгла, която проникваше през дрехите й, чак до възлестите посинели стави, загърна излинялата шуба и нахлупи плетената шапка чак до очите. Някакъв остатъчен срам от околните я караше да крие очите си.
Стиснала здраво омазнената кесия, затътри чепици към близкия парк. Беше студено и все още рано за майките с количките. Сега беше нейното време. Избра си една пейка близо до люлките и бавно зарони смръзналите се къшеи.
Първо я видяха враните, но бяха подозрителни и плашливи и само си предаваха новината от клон на клон над глава й. Тогава чуха гълъбите и един по един я наобиколиха.
Пъстри и ласкави, те гукаха и пърхаха и земята около нея се изпълни с невероятната музика на живота.
Тя сведе още по-ниско глава и от празните й очи закапаха щастливи, всеопрощаващи сълзите – Гълъбина хранеше душата на своето мъртво дете...

Ружа Велчева



(из “Морга за изгубени души”)