автор: PLACEBO

На село при баба!
Мисля си, колко деца на днешно време са лишени от това щастие! Аз съм от онези – щастливците, които си имаха и село, и баба!
Очаквах с нетърпение ваканциите, едвам сдържах порива си да получа бележника си, и веднага да полетя към славните свободни дни. Спомням си, че рейсът пътуваше около 4-5 часа до селото на баба ми, дотърчавах до къщата, хвърлях багажа, и отивах да съобщя на всички роднини, че съм пристигнала. Баба ми беше неимоверно щастлива от моята поява, и винаги ме посрещаше с някоя вкусна манджа. Бабините манджи.... кой не ги помни, кой не ги е класирал под номер 1 в листата си?!
Всичко беше прекрасно, всяко лято тичах на свобода – боса, по къси панталонки и потник. Нямахме вода в къщата, и аз носех с две дамаджанки от селската чешма, на около стотина метра от нашата къща. Пълнех един огромен казан – да има за миене за всеки ден, и отделно - за пиене и готвене.
Баба ми – селска женица, надигаше дамаджанката, и жадно отпиваше от студената вода. Аз – градско чадо, възпитавано в духа на добрите обноски, ужасно се дразнех, като я виждах да пие така вода. Правех й забележка, че не е културно, а тя умираше от смях заради моята сериозност.
Един ден, тя, явно вслушала се в моите думи, извади порцеланова чаша от стария кухненски бюфет. Съвсем простичка, бяла чаша, от некачествен порцелан, с шупли и ситни петънца. Беше ме гнус от тази чаша. В нас, в София, имахме стари сервизи от другата ми баба – китайски порцелан, чинии, произведени в Германия още преди войната. Баба ми обясни, че това е много скъп за нея спомен от нейната баба, която подарила на внучките си по една такава чаша. Сега, като се замислям, това трябва да е станало някъде 1925-30 година.
Изтърпявах баба ми да пие от тази чаша. Дори, си спомням, че се примирих с това. От сегашната си зряла позиция, разбирам какво на времето е означавало това за мен – да приема нещо, което съм ненавиждала, и да се откъсна от гнева. Сега разбирам и другото нещо – колко ценна е всяка една дреболия, подарена от баба ти.
Продадохме къщата на село, баба отиде да живее при леля ми в близкия град. Покъщнината разделихме – всичко делихме на 3 – за леля ми, за чичо ми и за баща ми. Със сълзи на очи баба докосваше всяка една вещ и казваше при кого ще отиде. Когато в ръцете й попадна тази неугледна за мен порцеланова чаша, тя погледна към мене и каза: “Това е за теб, момичето ми!”
Взех я с нежелание и лека обида, защо пък баба е решила точно на мен да даде чашата?!
Ние бяхме най-далеч от селото на баба ми, така че вечерта, когато изнесохме багажа от вече не нашата къща, с татко потеглихме към София с две торби, пълни с дребни предмети. Мебелите оставихме на леля ми и чичо ми.
През годините забравих за чашата. Правя една сметка – изминали са точно 31 години от продажбата на къщата на село. Тридесет и една години, в които като че ли някой беше изтрил спомена за бабината чаша.
Това лято хвърлях ненужни вещи от апартамента на родителите си. И, както се досещате, попаднах на бабината чаша. Стори ми се най-красивото нещо на света. Бяла, с изчистена форма. И около нея като че ли едно сияние... Дъщеря ми посегна да я изхвърли, но аз реагирах толкова бурно, че... ме обявиха за луда.
Държах чашата дълго в ръцете си. Усетих ръцете на баба, които често вечер ме галеха по гърба и по косата. Долових онази вълшебна миризма на бабините сърмички, чух гласът й да извива: "Прибирай сеееееееее!".

Вече разбирам какъв (без)ценен подарък ми е направила баба.
Своята бабина чаша...



11 август 2009
Евгения Маринчева