автор: jelyaznovski

Понеже нашият двор беше на високо, водата от уличния арк не стигаше до него и градината ни се напояваше от канала накрай селото.
Но за да стигне водата до нас, минаваше по дълбочка вада през градината на македонеца.
Оная година човекът беше засадил дини. Търкулнали се в топлата пръст, едни зелени, лъскави, лигите ни изтичаха само като си представим какво ще се стане като им клъцнем шапките.
Не щеш ли един ден водата в нашата градина секна. Майка ни тръгна по лехите, шляпаме и ние и през оградата гледаме - брегът на нашето поточе рухнал. Запушила се вадата и пресъхнала. Скочихме през оградата, с разрешение, разбира се, разрихме бента и водата потече отново. Обаче открихме, че край вадата са се наредили диня до диня, една от друга по-едри и вероятно – една от друга по-сладки.
От този момент насетне вадата взе да пресъхва по няколко пъти дневно. Влизаме да я оправим, македонеца ни гледа, но спокоен, какви работливи деца, грижат се за градината си. А ние скъсаме няколко дини, няма как да ги пренесем наистина, ама като ги пуснем във вадата, водата полека лека ги изтика в нашия двор. И там чакаме ние с ножовете, шат, шат.
Хванаха ни, разбира се, напляскаха ни и ни наказаха, но в спомените ни остана една малко странна връзка между силата на водата и сладостта на зряла зеленокора диня.