Отворих вратата и влезнах -
бе замък от виенско стъкло,
погледнах, с очите примигнах,
повярвах, че за мен е било.
Пристъпих напред, осветена,
от мойта си вята, от мойто добро,
повтарях си – има една, устремена
стъпка напред сред сребро.
Огледах се – всичко блестеше
Този нов свят! И в тази минута
може би грешка бе, че още болеше
споменът от пътя до тука.
Поскитах, огледах се в ляво и дясно,
красиво и чисто – никаква скука,
поисках да пипна, но звънко и ясно
в един миг всичко се спука.
От омая отърсена пред онази врата
стоях, мила моя, и просто така,
разбрах – не е лесно само с мечта
да докоснеш живота с ръка.