автор: alabross

Каквото и да правим,
изтича времето.
Едва-що посрещнали изгрева,
вече с деня се сбогуваме, наранени
от поредната
сляпа близост.

Не зная кой има
право да съди
и да вписва делата ни в Книгата.
Какво да си говорим за бъдещето,
щом още миналото ни
не е сигурно?

Но не е толкова сложен животът,
ако виждаме
нарочните пречки.
Цели пътища водят напред към злото.
А към доброто –
пътечка.

Разяждани от пориви и съмнения,
късаме котви, връзки, вериги.
И не е важно дали
ни стига времето;
важно е дали ние
му стигаме.

Градът е прегракнал
от глъчка и клаксони
и само в някоя свита галерия
сред пейзажи и стихове
свирят класика…
И времето спира временно –
за една ера.