автор: jelyaznovski

Като решихме да зимуваме в селската къща, повиках местния дърводелец да прогони дограмата.
Дойде човекът, мъчи се да отвори прозорците, не става. Сумти майсторът, поти се, а аз покрай него като селска свекърва.
- Като кьорав я купувах тази къща. То и не може човек всичко да види. Трябва съвест да има у майсторите...
- Този прозорец не може да се оправи - казва дърводелецът.- Трябва да се смени!
- Нали ти казвам. Някой тиквеник си е оставил ръцете...
- Абе, като я правех тая дограма, нямаше дървен материал...- казва виновно майсторът.- И ми намериха един мокър, от Коми. Той комският материал така се разсъхва, вие се...
Майсторът си тръгна намусен, работа не свърши, но и пари не взе.
Изпратих го до вратата. И аз гузен. Как да е, погледнахме се на изпроводяк, значи не е толкова страшно положението.
Прибирам се и си мисля. Верно са казали старите хора: по-добре да мълчиш, като не знаеш да гълчиш.
Жена ми беше още млада снаха, работеше в техникума "Ана Май", там подготвяха и бръснаро-фризьори, както ги наричаха. Та тя учи ги на български и литература, ама като кучето пред месарницата, гледа, пита и се научи да подстригва.
Седнах аз на стола, жена ми ме подстрига, харесах се и отивам да се похваля на нашите.
- Мале-е-е, кой идиот те орезили така? - викна майка ми. - Ще му ида в бръснарницата да му скъсам майсторското...
- Аз съм тоя идиот! - врътна се жена ми.- Само че дипломата си не давам...