автор: Danielita

Посвещавам на майка ми

Купиха ми го когато бях в първи клас – нов, оригинален Велтмайстер, сребристо сив с 40 баса и 4 регистъра, последна дума на германската музикална индустрия от 50-те години.
Бях слабичко дете и не можех да го повдигна. Добре че имах амбициозна майка, готова на всякакви жертви за децата си. И тръгнахме на уроци - аз напред с школите под мишница, майка ми – с акордеона и брат ми на ръце.
Живеехме в половината втори етаж на иззетата от народната власт къща на професионалната пианистка Жоржета. Тя - в другата половина, с майка си и пианото, зад стената, точно до главите на моите родители.
Като чу пъвите звуци на акордеона, изпълнени от начинаещата 7 годишна музикантка, Жоржета изпадна в нервна криза и заходи бързо, бързо пред нашата врата. И като започна едно надсвирване – аз сутрин: до ре ми фа сол фа ми ре, тя в полунощ: та-та-та-та-а ... Бетовен, или кляпити-клипити ... Моцарт.
На втория ден всички луднаха и започна още-по голям терор. Баща ми намери стари телефонни жици в стената и започна да и звъни по всяко време. Тя в отговор сутрин сипваше вода в обувките ни.
Добре, че получихме най-после самостоятелно жилище, където можех да си свиря на воля. Така завърших музикалната школа с отличие и учителката препоръча на нашите да мина на пиано. Ама не би. Баща ми веднага викна: „На мен втора Жоржета в къщи не ми трябва!” Но сигурно вече знаеше, че като военен му предстои местене от град на град и само пиано ни липсваше. Майка ми се примири и кротко рече: „Е, и акордеонът е инструмент.”
Местенето не закъсня. В градчето, където се преместихме имаше само един учител по акордеон. Той ненавиждаше военните и реши да ме откаже от акордеона. Даваше ми да свиря само най трудните народни хора с неправилни тактове и многобройни синкопи. И нищо за разнообразие. Почна да ми писва, но си обичах акордеона и свирех мои си работи, до следващото местене - в Габрово.
Повече уроци не взех, порастнах, имах и други интереси, но продължих да свиря самостоятелно - на училищни празници, пионерски лагери, домашни сбирки. Не винаги го правех с удоволствие. Особено на лагерите – децата се скъсваха от игра, а аз – на ведрина свиря, на репетиция свиря, на танците вечер - пак аз. А обичах и да танцувам.
В Априловската гимназия беше прието всички момичета да пеят в хора. Само аз – не, та не. Учител по музика ни беше бащата на Ружка Чаракчиева, много добър музикант и педагог. Той нямаше време да ме агитира, просто не ми пишеше отличен по пеене. Коригира се, когато за един Трети Март трябваше бързо да спретнем празнична програма. Аз донесох акордеона и изсвирих всички революционни песни по слух. После дойде при мен и каза: „И да не разчиташ само на инструмента, пеене трябва”. Но ми писа шест.
Последва една дълга раздяла с любимия ми акордеон. Дадох го на братовчедка ми да учи за детска учителка в Русе. След това аз се запилях да уча в Русия и така , близо 10 години акордеонът се лашка по пътищата на страната , но оцеля. И пак се върна при мен, в София.
Научих нови неща. Често идваха приятели от Русия. Свирехме руски романси и естествено частушки. Весело беше
Последното пътешествие на моя любимец в България беше до Пловдив и там остана като тръгнахме за Америка, като остарял родител. За щастие мъжът ми предвидливо го беше прибрал на сухо и топло.
Накрая, това лято, красавецът на зряла възраст пристигна в Америка, здрав, читав и свирещ. Посрещнах го като скъп гост, като част от семейството. Решихме да му дадем име.
Синът ми каза: ”Аз вече съм голям, наричайте ме с истинското ми име- Ангел, а нека той да бъде Аньо, както ми викахте до сега”. Какво по хубаво от името на порасналото ти дете? Аньо. Сега пак се уча да свиря.