автор: alkaltchev

Той бе самото достолепие.
В профил, в анфас, отвсякъде.
А тя приличаше на сепия
изсъхнала на пясъка.

Той крачеше с походка нервна,
но достолепно като цар.
А тя подтичваше край него,
като пале след господар.

И него, все го поздравяваха,
минаващите покрай тях.
А нея, все я подминаваха,
като случаен мъжки грях.

Но случи се, той се препъна
и падна в уличната прах.
Кордонът с хора не помръдна,
но се заля във глупав смях.

А тя, приклекна и подложи
за помощ крехкия си гръб.
И дребната женица, Боже,
превърна се в опорен стълб.

Във амазонка се превърна,
обикновената жена.
Тя можеше да преобърне,
зарад мъжа си планина...

И после пак поеха пътя,
като че ли не е било.
Защо си мисля, че светът бе,
пораснал със една любов...