автор: ggerin

В късния след обяд, си тръгвам
и пак в очите, тъга виждам,
усмивката, изчезваща полека
и упрек в тишината ти долавям.
"Защо ли ти е лично време
в интернета, когато. аз съм тука
и съм истински."
Не искам да ти казвам,
че там съм Аз-инкогнито,
изливаща до дъно чувства,
на теб, които няма как да дам!
Писанията-чувства мои видиш ли,
ще ги разнищи докторът по филология
и в миг ще разбере,
че не е в моето сърце!
Така ми е добре.
Не ме познаваш
и само хубаво ти е със мен.
Страхувам се!
Сърцето мое разгадаеш ли,
в твоето дълбока рана да не зейне!
И нека да е хубаво,
докато ни е писано,
за да няма драми след това!