автор: LeoBedrosian

Металната порта заяжда и упорито отказва да пусне странника до забравеното и изоставено минало. Ръждивите панти дори не поскърцват, а увисналата дръжка пари в ръката ми от прежулящото обедно слънце. Напъвам изнеженото си градско тяло и с крайни усилия успявам да приповдигна металната портичка, която с нищо не издава неподозираната си тежина.
Сякаш всичките изминали години са й натежали. На портата виси окъсан и излинял от слънце и дъждове некролог. От него ведро ми се усмихва татко. По-долу пише, че поклонението ще се извърши на трети октомври хиляда деветстотин деветдесет и шеста година. Сега е две хиляди и пета година. Закъснял съм. Прости ми татко!

Влизам бавно в миналото. Изневиделица ме блъсват спомени. Настоящето изчезва в мириса на прегоряла трева и съхнещи десетилетни бурени. Но аз не ги виждам, стъпвам по тях като пророк по вода. Татко цепи дърва до разпрегнатата каруца. "Стойчо, яла мáма!" вика ме топлия глас на майка ми да пренасяме триъгълните цепеници и да ги редим на зидче до стената в сайванта. Тичам бос по окосената трева, а тя кой знае защо не ме боде...

Две гугутки изшляпват с криле в клоните на стария ясен и ме връщат в настоящето. Стъпвам плахо между тревите по каменните плочи. Чужденец в дома, където проплакал за първи път. Минавам по край каруцата, останала с три колелета, озъбения ботор с ръждясалия наджак забит в него и стигам до заключената къщица. На вратата в найлоново пликче, изгоряло от слънцето ме гледа топлия поглед на майка. Десетилетия сдържана мъка се надига в главата ми и руква на сълзи през очите. Мъката се оттича със сълзите и остава гробна пустота. Странно безвъздушно пространство, което ме плаши. Нима съм загубил всички хора от миналото? Кой съм без тях? Какво е останало от успелия американски емигрант със златен Ролекс и джип за двеста и петдесет хиляди долара? Какво струвам, щом мама и тате ги няма, а аз не успях да прелея гроба им с водица?

Стоя наказан пред заключената врата със сведена глава. Не, не мога, нямам право да влизам тук. Тук аз отдавна съм чужд. По-окаян съм и от най-жалкия харлемски бездомник, а такива съм виждал със хиляди. И когато мъката се кани да ме задуши отново и се надига на талази виждам малко, омачкано листче подпъхнато между вратата и касата. Листчето, пожълтяло от времето е откъснато от ъгъла на вестник. Отварям го с треперещи пръсти, затаил дъх като пред евангелие. С разкривен почерк, явно писани на коляно има няколко думи, по-безценни от всичките ми отвъд океански завоевания. „Стояне, обади ми се на тел. 088........ . Твой приятел Манол.”