Тъжен допир на четката с празното...
Пак рисувам във тъмно...
Пак рисувам нощта,
защото моето слънчево синьо
подарих на случайно преминал -
бях видяла жита във очите му,
разлюляни от песен на вятъра.
Но когато житата узряха,
се загледах в ръцете му...
Те не месеха,
сърпове бяха!
И посекоха житните класове,
вместо хляб
ми подадоха жито за помен...
От тогава рисувам
във тъмновиолетово нощите
в памет на синия цвят...
...
Преминават през мене
минутите -
тез задъхани черни коне,
но ако пак той от тука премине,
аз ще видя един непознат,
без следи по ръцете му
от посечено синьо небе...
Само мъртво поле
със забравена слама...
..
А аз пак ще рисувам във тъмно,
защото дарила съм синия цвят
и за други жита синьо нямам.