автор: thebigplucky

Във времената, когато отричахме бащите си
и протъркахме от скитане не един кат инат,
и нагарчаше осмисленото -
не отворихме приказка за прошка и покаяние -
блудни обикаляхме света
и с блудници споделяхме жажди и разочарования.
Липсата на бащина ръка запълвахме с омраза;
истината, непризната, като бездомно куче за залък хляб
остана дълго да върви след нас,
вечер се промъкваше на поглед разстояние,
така и нищо не каза.


После, във времената, когато припознахме бащите си
и почнахме по малко да ги разбираме,
а липсата им иззад рамото ни полека надничаше с усмивка снизходителна -
много приказки за прошката изписахме
и с всеки срещнат, на който болката в очите различихме
опитахме да споделим.
Раздираше се тишината на пропуснали сбогуването с блудството души
и в нощи, проклетисани от самотия,
нямаше кой да утеши трескавите ни мисли.
Надрастването над пространството, наивността безжалостно изпепели
и вятър странен отнесе в нищото непримиримостта на думите от белите ми стихове.
Само истината от огледалата в нас се взираше с упоритост.


Сега, когато заприличахме на бащите си,
а липсата им все така тежи,
мълчи над чашата с ракия.
И вече знаем зъбите и, в гърлото ни са се впили.
През очите и виждаме как и други блудни от нас си отиват непростили
и няма с какво да ги задържим...
поне торба за из път да бяха поискали, бащина благословия...
Приказката за прошката, отдавна излишна,
омръзнала ни от прелистване,
не споделяме дори с жените си -
само болката крием – да не проличи.
И пием върла ракията... от бащите се научихме да я варим.
Причините – мъжете ги разбират...
Истината, старо вярно куче, в краката ни свита, лежи -
изгърбваме се да я достигнем.
_________