От два дена съм болна, то не е температура, дето не иска да си ходи, пък отгоре на всичко не мога и седя. Гадно е, но кой те пита.
Обаче, измислих го, клавиатурата и мищката на леглото, възглавницата напречно, увила съм се като буба, нищо, че са юлски горещини, не на мене тия. Щом те разтресе, няма топло, няма студено.
Та по повод това боледуване (казах го, че последно ми беше преди около десетина години), започнах да правя равносметка на приятелствата.
Има приятелства, които идват и си отиват, бързо, ненадейно, като полъх на вятър, някои от тях оставят трайни следи, а други просто забравяш.
В такива болни моменти, особено когато си сам, ти се иска, да има поне един приятел, да дойде, поне чаша вода да ти донесе, ако ти нямаш сили, сам да го направиш, да ама приятелите ги няма.
Единият ми се обажда и пита как съм, ми с температура, цигарите свърших, но не мога да стана. Нямало да се прибира тази вечер у тях си, иначе щял да мине и да ми остави. Усмихнах се, абе аз болна, ама като ме хване никотиновия глад, добре, че в промеждутъка на две температурни разлики, се надигнах и цигари си купих, че и шоколад.
Да обаче, аз не пиеща лекарства, исках при един билкар да отида, но пък приятелят, дето го познава, просто ми затвори и забрави да ми се обади, иначе, твърди, че ми е приятел.
Та така лежаща и пишеща тия глупости, в промеждутъците от температурни разлики, се сетих за костенурката Стефан.
Преди време, един от онези идващи и отиващи си, като полъх на вятър приятели, ми я пъхна в ръката, малка зелена костенурка-играчка, колкото шепата ми. Каза само: " Да знаеш, че се казва Стефан, да ти е компания в самотните ти мигове!"
Та така, в това болно откъм приятели време, май само Аз и костенурката Стефан сме си приятели. :)
С малко кисела, болна усмивка, простете за загубеното в четене на тия мои глупости време!