Време, спри!
Спри и ме остави да помисля!
Просто седни!
Седни до мен и нека говорим
Кажи ми, толкова ли е трудно?
Защо не мога да се влюбя в човек?
А вместо това всеки път лудо
Обичам просто момент?
Говори! Говори и забрави!
Забрави проклетите правила!
Погледни ме в очите!
Моля те, не склонявай глава!
Времето стана,
изтупа леко прашния шлифер,
погледна ме мило,
по лицето му запъпли усмивка.
В тишината изглеждаше толкова малко –
Дете на деня.
В мрака се движеше толкова бавно,
Болезнено чак.
-Ти, скъпа принцесо, - Каза Времето бавно. –
На мене задаваш въпроси, а отговорите имаш сама.
Казваш, че мене обичаш, а очите ти ме гледат с тъга.
Пламъкът в тях пее песен, но не за мене е тя...
Времето ме гледаше с бащинска обич,
Протегна бавно треперещата си ръка.
Почти ме докосна, преди да изчезне,
На гърдите ми падна сълза.
Лъчът светлина ме галеше дяволито,
Шепнейки името на жена,
За миг сякаш чух своето...
Но възможно ли беше това?