автор: miromax

Не те виждам , изобщо не ме интересува къде си била .И ако искаш да знаеш, все ми е едно за какво си тук. Така си мислеше той и криеше лицето си в облаците дим на току що запалената цигара.
По лицето му откровенничеше разочарование а мислите му жужаха с оня характерен звук , който може да се чуе в близост до далекопровод.
Вибрираха с явната заплаха, че всеки момент ще се възползват от гласът му и ще добият формите на думи , които той упояваше с всяко дръпване от цигарата ...
Да... изобщо дори не забелязвам, че си тук продължаваше да твърди погледът му който само минаваше покрай нея ... Всъщност не беше така, гледаше я .Гледаше я с нескрито обвнинение, и се цупеше .Цупеше се като малко момче на което току що бяха отказали да изпълнят поредното дадено обещание .Хей погледни ме, не се прави на сърдит, тук съм ...започна да му говори Тя и се усмихна.Усмихна се с най красивата усмивка, нейната...усмивката на Любовта... Не ти вярвам, че не ме виждаш . Признавам - закъснях малко и не се появих няколко дни ...съжалявам знам , че си ме чакал . Но знаеш ли колко съм заета..? Колко много хора ме очакват и колко много сърца имам за докосване..? Не ми се сърди ! Нали дойдох …знаеш, че се връщам, закъснявам но все пак идвам . Слушай Любов...Слушай какво ще ти кажа, не се стърпя една мисъл в него и започна да и говори с ясно звучащите обвинителни нотки...Да... идваш, и какво от това? Идваш но винаги не на време, и винаги когато имам нужда от теб не си тук.
Стана тихо, говореше тишината...Любовта не спираше да му се усмихва...Тя беше с широкопола шапка която и придаваше най чувствената женственост обгърната в загадъчност, лицето и не се виждаше не защото по някакъв начин беше скрито, просто Тя имаше много лица.При всеки отиваше с оня лик, с който той беше свикнал да я вижда . Роклята и беше изрисувана с всички цветове на дъгата.Това беше Тя-Любовта...
Осъзнаваше красотата си , никой не и устояваше.Знаеше, че и Той не може, просто в момента и беше ядосан . Нищо ще му мине , усмихна се Тя и се огледа в невидимите частици въздух около себе си .Можеше да се види в тях , Тя беше навсякъде. Ще почакам ...помисли си Тя.Любовта беше търпелива, никой нямаше нейното търпение. Никога нищо не искаше.Единственото и желание беше всички да я желаят и разбират.А това никак не беше лесно, някои успяваха, други просто се изморяваха и спираха по средата на пътя по който тя ги водеше. И той беше уморен... но с него беше по-различно, виждаше в сърцето му и знаеше, че в момента просто си почива и е въпрос на време отново да събере силите нужни му да продължи . Само малко време...Времето и беше приятел, често с него си помагаха.Когато нещата стигаха до там, че някой беше загубил вярата си в нея, намесваше се То и понякога успяваше ако не изцяло, поне частично да подреди нещата.Добре каза Той ...нека поговорим Любов .Кажи... до кога ще е тази несигурност?Никога не знам кога ще дойдеш.Винаги идваш и си тръгваш когато Ти решиш.Никога нищо не казваш за утре.До кога ще е така.? Не знам отговори му Тя усмихвайки се...На този въпрос, никога не съм знаела отговора , не си първият който ми го задава.А кой може да отговори ако не Ти , има ли някой който знае отговора...попита Той, а в очите му като в калейдоскоп се преливаха силуетите на обърканите му мисли. Не знам отговори Тя ...може би Времето...може би то знае отговора на всички въпроси.
Къде е това Време, защо аз не го виждам, когато теб те няма, тук няма никой. Грешиш...усмихна се Тя .Тук е сега-днес ...вчера , утре...с него са спомените, надеждите,мечтите ...но Ти не искаш да ги видиш.
Очакваш само моето идване, и си затворил поглед за всичко останало.А То-Времето се беше разположило удобно във въздухът край тях, на него винаги му беше удобно където и да се намираше .Мълчаливо наблюдаваше, не обичаше много да говори , и нямаше намерение да отговаря на каквито и да било безмисленни въпроси. Този въпрос също беше такъв.То решаваше кога нещо да се случи , и според него всичко се случваше точно когато трябва .Такава му беше работата.То учеше, лекуваше и вършеше още куп неща ...и никога не се сърдеше, че никой не се замисля колко отговорна е неговата работа.То просто не спираше...И сега какво Любов..попита той, тръгваш пак нанякъде и ме оставяш сам .Дори не казваш кога ще дойдеш отново.Не...Не е така не спираше да се усмихва Любовта. Тя винаги беше усмихната.Не и харесваше когато някой я виждаше разплакана, макар ,че това често се случваше...Не е така, с теб остава Времето.Опитай се да чуеш гласа му ,опитай да поговориш с всички онези които води със себе си... ще видиш, че не си толкова сам .Не бих го направила знаеш...Забрави ли...? Аз съм Любовта ...Как бих могла да те нараня..?
Аз не отивам при някой за да го нараня , моето присъствие е усмивката и радоста.Но ви е хората не винаги разбирате защо идвам и защо си отивам понякога . Винаги ще се връщам при теб. Ще оставам колкото мога .Питаш ме кога ще е завинаги .Не знам ...може би когато си готов за това .Все още не си .Но Аз ще идвам винаги с надежната, че един ден няма да имам силите да си тръгна от теб .Тръгвам сега... Искам да знаеш, че ще дойда пак, очаквай ме...Беше решила да не казва нищо повече.Не беше готов .
Все още не беше готов да повярва на всичко което му казваше.Някой ден ...може би – помисли си Тя .Не си сам запомни...продължаваше да му шепне отдалечавайки се, с теб е Времето огледай се.
Той дори не я изпрати с поглед, беше се върнал там в себе си .Там където Тя го намери когато дойде. Еххх....нищо...въздъхна Любовта ....някой ден ще разбере...Учи се...Времето ще му помогне ....То знае как .....Времето...