Краят на Света няма да бъде взрив, а едно голямо „суииииинг.” Тази история би могла да бъде съвсем кратка за вас, ако сте високопоставен ръководен кадър и държите да получавате цялата информация от първото изречение на доклада. За вас тя би звучала така:
„Косъмът, на който виси всичко, се намира винаги на 62º10` Северна ширина и 165º20` Западна дължина.” Ето – имате го в едно изречение – какво, кога и къде. Самият край на Света така или иначе никога не ви е интересувал по същество, така че можете да не четете нататък, защото всичко това е една пълна измишльотина.
За тези, които ще дочетат докрай, обаче, обещавам голяма изненада.
Така. Ескимоският народ Юпик има стара легенда – че някъде в техните земи се намира нишката, на която виси Света. Тази нишка е изтъкана от косми от опашките на еднорози. Те ходят до мястото, в което нишката се впива в Света и вплитат в нея косми от опашките си – тези косми поправят износените места по нея. Според легендата еднорозите ходят до мястото всяка година в различен ден, но винаги и само когато има Северно сияние,.
През един сравнително светъл ден от арктическото лято на 1216 година, около обяд, един ескимос от племето Юпик тича през вечно заледените полета някъде в Арктика, преследван от бяла мечка. Няколко други ловци тичат след бялата мечка, като се опитват да я настигнат и убият, преди тя да е настигнала и убила другаря им. В един момент преследваният ловец внезапно забавя ход, спира, пада на колене, а после по очи. Няколко секунди след това бялата мечка също забавя скорост, плъзва се върху предните си лапи и спира върху леда, на метър от онзи, когото доскоро е преследвала, а главата и се отпуска на земята. Когато групата ловци пристига на мястото, около двамата – мъжа и мечката – има огромно, червено петно с формата на осмица. Мъжът е център на по-малкото колело на осмицата, а мечката – на по-голямото. Защото и двамата за разполовени. Да – телата и на двамата са разрязани на две по дължина, като с огромен скалпел. Толкова прецизен, че двете половини остават слепени и само кръвта на нещастния човек и нещастното животно се смесва върху снега. Като се връщат внимателно назад по стъпките на човека и мечката, останалите ловци откриват тънка, почти невидима нишка, която започва от ледената повърхност и се изгубва вертикално в небето. Нишката е обтегната като лазерна струна и всичко, което я докосне със сила, бива разрязано на две. (От тогава датира и ескимоската поговорка „Не преминавай през косъма, на който виси Света.” Поговорката остава неразбрана от повечето други народи.) За нещастие на ловеца и мечката, вертикалната нишка се оказала точно на пътя на тяхното преследване.
Тъй като си имат подходящата легенда, ескимосите разбират на какво са се натъкнали. След тази случка племето обявява мястото за свято и забранява достъпа до него под страх от смърт. Ескимосите избират и втори шаман, чиято единствена задача е да наглежда мястото и да пази нишката от зложелатели. Шаманът ходи до мястото всеки ден, освен когато Аврора Бореалис се вижда в небето. Тогава, казват ескимосите, там ходят еднорозите и хората не бива да се месят – което, макар и без добро логическо обяснение, звучи като едно добро правило.
В края на деветнайсети-началото на двайсети век в същите тези земи започват да се заселват бели преселници, които прогонват ескимосите и построяват град. Ескимосите се преместват по-на север, но техният шаман остава да живее в града на белите и да ходи в покрайнините, на свещеното място, където изпълнява своите ритуали.
В средата на двайсети век строителството достига до святото ескимоско място. Поредният шаман, който се опитва да защити светите земи, е пребит от полицията и хвърлен в затвора по обвинения в хулиганство, след като заявил на кмета на града, че ако се доближи до мястото, ще бъде „разцепен на две изотдолу”....
Няколко седмици по-късно багерът, който започва да разбива вечния лед за някакъв голям строеж точно на ескимоското светилище, при едно от завъртанията на кофата си внезапно среща невидимо препятствие. Когато багеристът завърта отново купола с повече сила, половината от повдигащия механизъм заедно с кофата падат като отсечени на земята. Механичното рамо на багера улучва напречно вертикалната нишка от земята към небето.
Строителният предприемач и техниците на обекта оглеждат феномена и решават, че ако докладват за него, ще се разшуми прекалено много. Правителството сигурно ще прати секретните служби да изследват материала на невидимия „лъч” (както те смятат), мястото ще бъде отцепено – а обектът ще се превърне в загуба за строителя. Тогава те решават да запазят тайната. Измислят някаква версия на инцидента за пред работниците, а после променят леко конструктивните планове на сградата, така че нишката да остане в една от кухите канализационни стени на сградата. След осемнайсет месеца сградата е завършена и никой не знае, че през нея минава нишката от най-здравия материал, познат някога на човечеството.
Две години по-късно в Аляска една от дъщерните компании на Тексако провежда новогодишното си парти с тийм билдинг в откъсната хижа. Празнуват повишението на цените на петрола. Собственикът на хижата получава задача да осигури прясно месо за барбекю, а в радиус от двеста километра няма нито ферми, нито супермаркети. На партито, обаче, биват поднесени пресни, макар и леко жилави пържоли.
Година след година светът расте, строи, произвежда. Хората се множат, земята натежава. Расте и градът в далечния Север, в който се намира сградата, през която минава обтегната нишка с неясно за строителните техници предназначение. Сградата е средна по размер, с офиси и жилища и в нея се влиза само с пропуск.
Не знам дали ви се изясни картинката.
Косъмът, на който виси всичко, е доста здрав – може да пререже човек, мечка и дори – багер. Много малко неща могат да го повредят и не е нужно еднорозите да му подаряват косми всяка година. Само че от няколко месеца в банята на семейство Хелс са паднали няколко плочки и са оголили Косъма, който минава през сградата. Така той е бил изложен на безмилостното влияние на противопърхутния шампоан на госпожа Хелс и на звука от телевизора в спалнята. Сега Косъмът, на който виси всичко, има спешна нужда от ремонт и от няколко живи косъма от опашка на еднорог.
Предпоследният еднорог в света беше изяден на партито на малката дъщерна компания на Тексако преди доста години.
Последният съм аз и, честно да ви кажа, вече съм много изморен.
В сградата, през която минава Косъмът, на който виси всичко, се влиза само с пропуск и само, ако си човек. Ако си нещо средно между елен и крава, с картофоподобен израстък на челото, шансовете ти да влезеш незабелязано са минимални – дори и ако обясниш, че просто искаш да оставиш няколко косъма от опашката си в банята на семейство Хелс на третия етаж, защото от това зависи Светът. (Да, да – ние не сме коне с раковина на челото. Също така шейната на Онзи не се тегли от летящи елени /тук се превивам от смях!/. И в нея няма чували с подаръци, а чували с деца, които не слушат родителите си.)
Така че – пригответе се за един много прозаичен край на Света, в който всичко се дължи на противопърхутните шампоани, крясъците по телевизията и недоверието на властите към шаманите на коренното население.
Не, не съм забравил Голямата изненада. Ето я.
Светът в действителност не виси на косъм от еднорог. Той е нанизан на косъм от еднорог – Косъмът преминава през Света и двата му края са хванати за двата края на Вселената, а Светът е по средата – като гигантско йо-йо.
Когато косъмът се скъса от Северната страна, Светът няма да падне, а ще направи едно голямо „суиииинг” и ще се прасне в Долния край на Вселената...