автор: Remembrance

Задъхвам се!
Да изкачвам билото ти!
Знам, че ме чакаш там горе, с коси, разпилени от облаците!
Виждам очите ти - вперени в идването ми.
Както и усмивката, озарила лицето ти.
И пак!
Сърцето ми ще изкочи, защото едва успявам да насмогна на темпото на нуждата ти.
Краката ми са целите набодени в тръни.
Змии ме хапаха.
Скорпиони ме лазиха.
Предатели ме лишаваха от последните ми капки вода.
Кажи ми, избрана, как да побързам, като съм увиснал на скалите, а въжето ми крещи, че ще отскочи.
Ще извикам! Скъпа, чуваш ли ме?
Мисля, че падам!
Възможно ли ти е да ми подадеш в един хвърлей някаква си там сламка?
Пръстче?
Ръка?
Може ли да се хвана за миг за погледа ти, за да ме издигне нагоре и да се спася?
Не ти си виновна, любима, че съм тук сега увиснал безпространствено в дерето, но помогни ми и ми кажи, че никога не си искала да страдам!
---
Моля те, ела!
Освободи ме!
Още малко остава!
Как бих искала да ти подам ръка, да се спусна към теб, да те прегърна!
Но скъпи, ръцете и краката ми са оковани!
О да, тук съм с вятъра, на върха вдишвам най-прекрасния въздух и виждам безкрайностите на вселената, но не мога да мръдна!
Не, не бива да виждаш вече нито грам от сълзите ми, защото спрях да тъжа за себе си. Единственото, което искам, е да ни видя щастливи.
Още малко се напрегни!
Виж онези кацнали на камъка жълти цветенца. Оцелели са като мен! Вдишвали са свободата, макар и вкоренени, и са разпръсвали красотата си на скалните орли!
Още малко, скъпи, още малко.
Виждам, че се страхуваш за въжето си, но не бой се.
Укрепих клина с оковите ми и няма как да паднеш.
Още само един хвърлей на мисли, само още един вдъх на надежда и ще си тук.
И после ще ти разкажа колко самотно ми беше, докато те чакам. Колко боляха раните от веригите. Но как много се радвам, че идваш.
От тук ще съзреш далечините на съзвездията и от тук ще полетим към желанията ни.
Искаш ли свободата ни, скъпи?
Още малко.
А и въжето няма да се скъса.