автор: DoriN

Търся те
като обезумяла
от самотата
на времето.
В тишината
те търся,
загърбила бремето
на обречената ми
съдба.
Понякога носи ме
тя на ръце,
понякога падам
от тях на но-зе-те си
и тръгвам
наранена без посока.
Пътеката стръмна е,
целта тъй висока...

Потока на времето
бързо отнася
стъпките мои
сред дъжд и порои...

Но някъде там
аз чувствам,
че ти
може би търсиш
мойте мечти
и някога двама
сърце до сърце
ще носим съдбата си
на ръце...