автор: vikito_1960

Денят е безкраен - животът е кратък.
Какво ли правиш самичък оттатък?
Получи ли последния имейл?
/Отсега как без теб ще живея ?-
питам там и отговор чакам./
Навън прежуря -
мамата си трака.
Пече ли, пече – слънцето сърдито –
сее жар на живите връз главите.
Дано там долу е хладно...
Имаш ли вино?
Нали не си гладен?
Напиши два реда... Ако знаеш,
като свечерява
залезът как интимно пооранжевява! ! !
А когато пропадне отвъд хоризонта –
събирам крехките му останки
от бронза,
покапали като восък по бузите на хълма...
И сърцето ми привлича неукротима мълния.
И така всяка нощ, разсечена, дишам.
И нощта е безкрайна, а животът –
едничък.
Как всичките утрини жива се вдигам? –
/ То е защото петлите настойчиво
кукуригат./
Така ден след ден те преживявам
безкрайно.
Драсни два реда...
Или ме прати на майната си.