автор: stef_bobi

Мислите ми плахо преминават през времето и любовта.
Движат се като ято птици над облаци от спомени.
Обичахме се. С първия. Така и не дочакахме любовта да си отиде от нас. Той просто си замина. Мълчаливо, без да ме погледне и без да прегърне двата живота в мен.
Сама съм. В черно. С малко момче за ръка и една дъщеря в утробата.
Неуреден свят.
„Обичам те!” За втори път примамливо се събудих. За кратко.
Сама съм. Стоя и чакам да платя сметката в кварталната кръчма. Пресъздавам срещата, която се оказа прекалено шизофренична за самотница като мен.
Спорим за любовта. Най-древната икона.
Той ме атакува с въпроси. Не, не любовникът ми. Вторият.
„Какво става, когато любовта си отиде... колко трае любовта... една, втора, докога?”
Замислих се. Той нервно погледна часовника си. Златен е. Поне така изглежда.
Искам да крещя „Обичам те!” и само той да усети вибрацията на душата и силата на енергията, егоизма на любовта ми.
Да, аз все още мога да обичам! Да прощавам и да страдам. Любовта е недоказано доверие и непрекъсната прошка.
Харесват ми разговорите с него и смеха му. Обичам прошарените му коси, които придават меланхоличен и твърде сериозен вид. Дори обичам всичките му жени, всичките депресии и настроения.
Груб е и самодоволен. Понякога дори вулгарен.
Харесва ми да си тръгва. Утре, може би пак ще ми се обади.
Сега съм в розово. Онзи нюанс на розовото, който трудно се купува в магазините.
Виждам как умореният силует на мъжа се слива с фона на нощта.
Още чакам сервитьора и онази егоистична любов.
Ще платя. И сметката и презумпцията за влюбване.
Слушам го. Този път е любовникът ми. Искам да си тръгва. Гледам го с най-преиграния театрален поглед. Цитирам банални фрази. Подарявам усмивка и искам да съм залез.
Затръшвам вратата. Най-после сама.
Страх ме е.
Не, не от любовника ми.
От втория.
Сега съм розова и синьо тъжна. Съзерцавам очите си в огледалото.
Не сънувам. Влизам в кожата си и още го обичам.
Ще се преродя ли след синьото... и домашните пантофи?