автор: miromax

Идваш ли ? Попита той, а в очите му се вглеждаше оня страх , неудържимия, неконтролируемият който караше сърцето му да бие по бързо или изобщо да спира.
Опитваше се някак да прикрие този преливащ страх.Но безуспешно
Усмихваше се нервно, дори усмивката по лицето му беше пострадала от парализата на този сковаващ страх.

Не знаеше, можеше само да предполага отговорът и .Не бе свикнал да му се сбъдват хубавите пожелания. А тя беше може би най хубавото пожелание което той е поискал за себе си .Секунди минаха преди Тя да отговори нещо,за него тези секунди бяха съизмерими с онези космични цикли които продължават светлинни години .
Усещаше, знаеше , че тя се колебае а това го плашеше повече от всичко.
Надяваше се Тя да има поне половината от неговата ясна осъзнатост , че това е правилното, че това е което и давамата са искали през цялото време...
Хей момиче, прошепна той , винаги когато я наричаше така усмивка грейваше на лицето и онази красивата, слънчевата която той обожаваше .И тя не закъсня ,усмивката на лицето и макар да беше малко подтисната от това което и предстоеше да реши или по скоро да направи.Знаеше, че само една сричка ще предопредели всяко нейно действие от сега нататък . Страхуваше се . Тя също се страхуваше ,може би дори повече от него . Но и двамата искаха нещо да се случи , те самите да се случат .
Лудост е помисли си Тя .Просто е лудост и сигурно аз полудявам .Лудост която и харесваше и в същото време я плашеше до смърт.Не беше свикнала с промените с нещата които ей така се случват изневиделица от нищото и разтърсват цялото съзнание,
цялото същество от най мъничката клетка до последната пора по кожата .
Сигурно сме луди и двамата мислеше си тя , за миг погледът и стана замечтан страхът в него просто се одръпна встрани, изчаквайки удобен момент отново да нападне с с пискливият си глас.Къде ли ще ни отведе тази наша лудост,мислеше си Тя .
Не бързаше да каже нищо...Мълчание...Страшно като самият страх .Той просто стоеше и я гледаше вкаменен.
Успя да промълви едва чуто сухите досущ като устните му думи : Хайде слънчо ела хвани ръката ми .Слънчо така я наричаше ... така го наричаше и Тя .Може би защото се чувстваха по този начин когато бяха заедно, един за друг Те бяха светлината която винаги им е липсвала.Добре хайде да вървим отърси се Тя от своята замисленост поразително приличаща на замечтаност.
Хвана ръката му и тръгнаха по алеята. Паркът беше безлюден,нямаше дори обичайните за такова място майки с деца, хлапета каращи велосипеди и винаги присъстващите баби със своите внуци.Просто в паркът бяха само те.Вървяха и си говориха,кой знае за какво, едва ли помнят точно какво са си говорили, просто споделяха красивото усещане да вървят хванати за ръка и всеки да чува гласът на другият, без значение какво казва.
Бяха си обещали, това да се случи бяха го планували, искаха го и у всеки трептяха онези ,както те самите ги наричаха пеперуди, пеперудите които с пърхаето на крилата си преобръщаха всичко в тях.Усещане от което бяха опиянени и двамата, колкото страшно толкова и хубаво,страшно защото може би и двамата осъзнаваха ,че това което се случва не е нещо което просто утре ще свърши и хубаво отново заради същата причина. Звучи объркващо нали ..? Да самите Те бяха объркани от това красиво противоречие...Вървяха хванати за ръце, всеки жадно попиваше в дланта си допира на другият.Наоколо изглежда беше валял много слаб дъждец от онези незабележимите
на които хората почти не обръщаха внимание ,но достатъчен да намокри алеите за да потвърди ,че го е имало.Беше задушно малко преди това. И Тя и Той вече искаха просто да спрат да вървят.Не търсиха дълго, просто и двамата погледнаха към нея , една стара невзрачна пейка създаваща илюзията ,че е мокра ... не беше просто така изглеждаше заради потъмнялото, отдавна небоядисано дърво.
После тази пейка щеше да се превърне в най вълшебното място за тях.Създадоха си много спомени докато седяха на нея.
Най после бяха сами, най после той можеше само да гледа очите и , най после можеше да попива всяко очертание по лицето и всеки кичур коса, всяко трепване на устните и .
Отново си говориха нещо, думи които всеки е искал да види изречени, досега бяха само чувани. Някъде се губи мигът в който се докоснаха устните им, това е което бяха очаквали с трепет, никой не си го беше представял, не искаха да мислят как ще се случи.И ето случи се , то просто се случи , жадуваха го , желанието прогони всички за или против да го случат.От този момент те вече, не искаха да спрат, всеки пиеше от другият, утоляваха онази жажда за която си бяха говорили.Брадичката и потрепваше нервно някак притеснено, красива беше Той не бе виждал нещо толкова красиво и истинско .Обожаваше я .Не спираше да и го нашепва...За малко оня тихият, незабележим дъждец се завърна ,а те дори му се зарадваха, беше красиво ,всичко изглеждаше красиво. Не обръщаха внимание на времето, не искаха да знаят за него ...и за двамата беше мъчителна мисълта ,че то лети,че неумолимо скъсява това безвремие в което бяха.Безвремие така наричаха времето прекарано заедно, може би защото всеки мечтаеше То времето да спре.
А то не спираше, неумолимо преследваше всяка секунда, минута, час .Не искаха дори да погледнат колко остава.Ставаха тъжни за малко после отново се завръщаха един към друг.Знаеха, че скоро трябва да се разделят а не го искаха, не искаха да го озъзнаят, неприемливо беше за тях.Мълчаха, говореха си с погледи ... Погледи които казваха неизречените от устните думи, погледи които казваха всичко... Той не я изпускаше от обятията си, все едно искаше да остане така завинаги притиснал я до себе си.
Тя не спираше да го гали с устни, нашепваха си онези най красивите думички, шептяха ги едва доловимо от страх да не би някоя лоша сила да ги чуе и да развали красотата която рисуваха.
А времето, онова безмилостното, то не спираше бързаше, както никога досега .
Трябва да вървим нали ...прошепна той ... пръв осмелил се да погледне
истината, че неумолимото време ги е наблюдавало мълчаливо без да спира своя ход.Да -отговори Тя .Да тръгваме...Сякаш стана по тъмно...Една тъга се свлече по лицата им .
Не искаха това да свършва.Тя започна да нервничи .Той се опитваше да изглежда спокоен, не успяваха да скрият разочарованието си от предстоящата раздяла.
Вървяха мълчаливо.Думите ги нямаше, и те се бяха изпокрили уплашени от своето безсилие.Мда каза Той нещата просто са такива.Хммм ....продължи на свой ред Тя ...това беше закачка която от самото начало си разменяха просто им харесваше...
Не забравяй , че съм тук за малко ... опита се той да прогони не толкова нейната тъга колкото своята. Хей нима, долавям предложение ...отвърна Тя с усмивка по която личаха неказаните думи :Не искам да свършва.
Вървяха... Всеки потънал в предстоящото след малко бъдеще, задаваха си куп въпроси :
Как ще се чувстват ...? Какво ще липсва ..? Как ще продължат ..? Могат ли ...?
Вървяха, не усетиха кога стигнаха там накъдето бяха тръгнали, началото на тъгата...
Отново седнаха на една пейка, много различна от онази тяхната вълшебната...
Имаше много хора, което някак си подразни и двамата, искаха просто да са още малко сами ...Слънчо искаш ли да си направим снимки... предложи той като извади мобилният си телефон , Тя беше толкова нервна и подтисната вече , че нямаше желание за нищо.
Все пак направиха няколко снимки, на две от тях или единият или другият беше тъжен .
На третата бяха усмихнати, но тъгата не беше успяла да избяга от обектива...
Всеки следващ миг вече беше тежък като черен дим, задушаващ думите им, усмивките, онези мънички цветни пеперуди които преди това летаха и разрушаваха с крилете си оня вакум в гърдите им .Бяха там, очакваха автобуса който ще превърне разстоянието в най подтискащото нещо...Виж шишарка каза Тя , държеше една в ръката си, ще си я взема за спомен, аз обичам да си събирам такива неща ...
Беше изнервена , не знаеше какво да прави с ръцете си в които беше шишарката, затова просто я хвърли.Защо я хвърли...? Попита той . За да мога да дойда отново, ще си взема друга . Мълчаха той я прегръщаше, целуваше я искаше да вземе всичкото възможно присъствие от нея ...
Мобилният и иззвъня , това още повече я изнерви беше очаквала това обаждане.
Виж... тръгни си моля те, така е по лесно и за двамата.Мъчително е .Просто си тръгни. Не искам да виждаш сълзите ми ...Аз ще се кача в атобуса, ще се чуем по-късно по телефона.Не.... Искам да остана с теб ...категоричен беше отговорът му .Не можеше да си представи,че Тя ще е там а Той ще си тръгне , искаше всяка мъничка частица време да остане до нея, да я усеща до себе си .После дойде той , автобусът ....Тя се качи , отново си говореха с очи всеки искаше да каже повече ...Очите говореха а в тях беше започнал да вали оня мъничкият дъждец, който уж никой не забелязваше ...
Те го виждаха и знаеха ,че съвсем след мъничкото този мъничък дъжд ще се излее със силата на невиждан досега порой.
Ето автобусът потегли, онези толкова мънички частици от време ,сякаш станаха векове.
Безвремието свърши ....Дъжд в очите, превърнал се в буря . Тъга... нахално избутала с лакти усмивките.
А сега накъде ......??? Дали отново ще се върнат пеперудите...? ВРЕМЕ .........