автор: dara33

Има едно семейство точно срещу нашия апартамент. Все се бият, гонят и разправят. В тях е малка "лудница" без санитари. Чичо Гошо все е пиян. Леля Соня само крещи.
Големия е наркоман, а малкия спортист. Всъщност те са по - голямо семейство, но другите избягаха, като пилци се разпръснаха. Не е лесно да вирееш в такава къща. Надя се ожени в едно забутано село, за да е по- надалече, а Веселин потъна незнайно къде. Двете дъщери на чичо Гошо от предишен брак не обаждат никакви. Всъщност покрай тях и ние луднахме. Една вечер се събудихме от тропане на вратата. Чичо Гошо с разбит и кървящ нос крещи:
-Викайте полиция...Помощ!!!
Баба Ваца, нали е добра жена върза се на виковете му за помощ. Отвори и даде водица на пребития. После ме събуди е рече:
-Светле, хайде бабо ставай, че човеко има нужда от помощ.
Сепнах се. Станах, като младо булче. Взех телефона и извиках полиция. Те дойдоха бързо. После се оказа, че е нужно да даваме обяснение, защо сме ги викнали и какво се чули и видели. Егати, работата! То стана една...
Чичо Гошо вика:
-Те видеха, че сино ме преби.
Ние гледаме в недоумение.
Обаждам се плахо:
-Всъщност, чухме викове за помощ и затова се обадихме.
Улавям свирепия поглед на съседа върху себе си и разбирам, че после на нас ще си го изкара. Нали с баба си живеем от няколко години сами. Всъщност, от както мама и татко загинаха в нелепа катастрофа. Топка страх се настанява в душата ми. Косата ми настръхва при мисълта, че предстои разправия отново и чак побеснявам, че съм се вързала да помагам на такива "хора", които те изяждат, защото не си им вървял по задника. После полицията отива у тях. Настъпва тишина. Лягам си и се опитвам бързо да заспя, защото като спя забравям, че реалността е гадна и сурова. Сещам се за един стих на Х.Кардосо, че- човекът , който спи е винаги самотен
...
човекът, който спи, познава чудесата
човекът, който спи, надниква в рая.
човекът, който спи, е по- добър от мъртъвците.

Стискам клепките си, за да потъна в мойто чудо и да избягам от тази горчиво- солена реалност.
Точно, когато препускам с кон през пясъците се стряскам от удари по вратата.
Чувам баба да моли:
-Стига бре чедо, не блъскай така, детето спи.
Отдавна не съм дете, но баба все така ме определя. Все ми казва, че детето и на сто години да стане си е дете за родителите. Всъщност права е. Босите ми крака потропват по окъсания мокет.
-Бабо, какво става? питам аз.
-Ей, на оня е пощурял сега иска с нас да се разправя.
Силния тропот потвърждава казаното от нея. Чувам виковете на чичо Гошо:
-Сега, ако викнете полиция ще ви смажа.
Ние мълчим и дори спираме да дишаме от страх.
После го чуваме как се свлича и настъпва бленуваната тишина.
-Бабо, колко пъти съм ти казвала да не им се връзваш на тия подобия на "хора".
-Чедо, жал ми е бре.
-За такива няма жал, а тояга. Зарежи ги ма бабо. Изроди са те... Видя ли, че сега ние сме виновни, че сме опитали да помогнем. Той ще изтрезнее за час- два, после пак ще се налока, като животно и ще изпадне в безпаметен бяс. Пък ние си треперим,а дори не сме от едно семейство. Да знаеш бабо, ще се оженя за Марто от нашия курс. Тази къща плаче за мъж!
После си отиваме по стаите. Баба въздиша тежко и разбирам, че се тревожи за мен. Пък мойте въздишки са от друго естество. Марто не е лош, но е малко скучен. Всъщност, май ще направим добро семейство. Той ще скръцне със зъби на тези срещу нас и повече гък няма да кажат, камо ли да тропат на вратата и да ни заплашват. Още на другия ден приех предложението му. Баба каза:
-То, вие обичате ли се?
-Обичаме се бабче. Спокойно.
-Не искам да се жениш, защото сме сами. Сигурна ли си, че постъпваш правилно?
Прехапвам устните си до кръв. Всъщност изобщо не съм сигурна, но ми е писнало да треперя и да се чувствам сама...Пък и отдавна прехвърлих двадесет и седем години. Последна година сме студенти в ТУ. Време е да се задомя. Така ще престанат и разправиите със онези срещу нас. Нямам сили да се обяснявам повече с полицаи, синове и дъщери на пияндето и посинена съпруга. Аман! Пък да сме си помагали хората, че то на такива, като помогнеш после ти дават сапун да ядеш...Не, не ми пука от днес нататък.
Заспивам успокоена, че с Марто ще имам някаква сигурност. Той е, като мъж- скала. Ще ме защитава и пази. Чета в очите му колко ме обича.
...
От тогава минаха години. С Марто имаме двама сина. Никога не съжалих, че се ожених за него. Дори се оказа, че не е толкова скучен. Онези от малката "лудница" забравиха нашата врата. Никога повече не се разтреперих от страх заради пияници и изпълнения. Марто не пие. Добър човек е. Все си мисля, че извадих късмет в тоя живот, защото не ми се мисли, ако бях попаднала на такъв, като чичо Гошо. Сигурно щяхме да се изпозаколим. Баба гледа правнуците си и от очите й все се отронва по някоя сълза от щастие.
От време на време прошепва почти нечуто:
-Щастието е тайна за онези, които нямат сърца и блаженство за онези със сърца. Щастието това сме ние!
После се умълчава и притваря уморените си очи, за да потъне в полето на своите сънища, в които познава чудесата...
...
Все си мисля, че ние избираме как да живеем и дали в "лудница" или в "рай"да виреем. Ние градим стените,на които подпираме главите си вечер и съжалявам такива хора, като онези от среща. В крайна сметка всеки получава от живота толкова колкото е посмял да си пожелае. Гледам синовете си и се моля никога да не посегнат към алкохола, защото той превръща живота в "ад".