Жената зад щанда е твърде внимателна, на такава любезност Нина не е навикнала. Продавачката й се струва твърде позната, но не може да се сети откъде. И казва с благодарност:
- Приятно ми е при вас, много често съм тук и се сближихме...
- Не е от магазина, другарко Милчева, бяхте ми учителка...- казва жената.
Чак сега Нина разпознава в кръглата физиономия пълничкото момиче от първите си класове в гимназията.
- Много си пораснала, Мария!
- И Вие, другарко, нали мога да ви викам така, вместо да се измъчвам с госпожа.
- Може, разбира се. Трудно взехме да се разпознаваме, моето момиче.
- Да, и аз ви разпознах трудно... И знаете ли как? По гласа...
Цял ден след тази среща Нина ме питаше в различна форма:
- Защо някои хора се запомнят по гласа, други по очите, трети по лицето...Да съм Лили Иванова - да ме запомнят по гласа, а то - обикновен даскалски глас... И кое е по-добре - да те запомнят с гласа или с друго.
Де да можех да отговоря. Аз харесвам гласа на моята жена, той е нежен и напевен, по телефона много заблуждава, защото звучи като глас на младо момиче. Но това не е отговор, какво общо има ученическата звукова памет с моето мъжко отношение към един глас. Ще трябва да попитам музикантите. И попитах приятелите - и пианисти, и диригенти на хорове, даже един композитор попитах. И те в различна форма мънкаха, мънкаха- едно нищо.
Така отговорът намерих сам. Когато Малък Ветко реши да се разкравари и да мине на козарството, седна на пейката пред нас да чака говедаря, поиска цигара и огън и обяви:
- Продавам Христинка. Оставям краварството, ама Христинка не ми се затрива. Евтино ще я дам...
- Коя, оная с покривения рог ли? - попита Голям Ветко.
- Аха.
- Коя, коя? - заинтересува се и Паскал. - Оная с дебелия глас...
- Тя.
Зададе се ветеринарят.
- Ало, Ветко, чух, че оставяш занаята, да не затриеш оная с петте цицки, голяма крава е ша знаеш...
- Няма, няма...
- Зa оная трицветката ли става въпрос? - намесих се и аз да не остана назад.
- Зa нея бе, мамка му... - изпсува Малък Ветко
И от псувнята ли, от натрупването ли - изведнъж ми светна. Ако в това село живеят само художници и ако взема един триножник, па седна с бял лист в парка, па да питам кой как мине: коя беше оная крава на Малък Ветко, дето не му дава да се разкравари, един ще нарисува рогата, друг- опашката, трети- очите големи и дълбоки, ветеринарят - вимето, начесто не срещано... И така ще се яви цялото животно.
Защото всичко на тоя свят е сглобено от парчета, а на човека не му стига силица да ги хване всичките и хваща някои... И само на малцина е отредена дарба да виждат сглобката и да разгадават свещенните й лепила.