автор: meiia

Пробудено от maqiq02 i ANG
-----------------------------------
Все още твоят въглен ме гори,
впил се е откак те срещнах.
"Студено ми е" любовта шепти,
закопняла да е до полуда грешна.
Това, което трудно съм сега,
е твое някакво творение.
Доплувах гола, няма до брега.
Ти ме облече с откровения.
Опитоми ме, после теб опитомих.
И ето ни владетели на нищото.
Пих те целия, от теб препих.
А ти до болка ме разнищваше.
Отплувай на изгубения бряг.
Оттам е щастие да те погледам.
Така ни изморява общия ни впряг
и винаги делената постеля.
Дарявам ти я цялата ти свобода.
Върни ми моята, проклетата.
Обичам те. С теб минах под дъга,
познах любов каква, каква несрета!
Променяме се. Или пък не.
Открихме се едва сега. Пораснахме.
Разлъчват ни беснеещи коне.
Но не тъжи. И без това се срастнахме.
Щастлива съм, че точно с теб
преминах този път на трудно търсене.
Живот като в магически куплет,
в който бяхме чисти и омърсени.
Обричам ти се в нова свобода,
онази дето ни руши или съгражда.
Подай ми топлата си, силната ръка,
която в нова сграда ще ме вгражда.
Рови в жаравата със мен, рови!
Ако запалим огъня, не ще да е огнище.
Ще бъде светлина от някакво "преди".
Ако не изгорим сега. Ще бъдем "нищо"