автор: milena_n

...И когато имаш нужда да погалиш пространството... Без да се замисляш прегръщаш мечтите му.
Оставяш да диша едно неравнение между чувство и отговорност.Препускаш през мисълта на битието си и...се усмихваш.Колко изранена се чувства душата, сякаш облечена в дрипи от нежност, с безброй спомени, кръжащи наоколо!...
"Тя обичаше хора с минало" - чух го някъде, или прочетох.Казваше се Айрис и бе родена с дарбата да живее.Дали го съзнаваше?!....
...Пясък и ято чайки рано сутрин ме подмладяват.Забравям часовника.Гмурвам се в първите слънчеви лъчи и усещам полъха на морето.Искам да видя Джонатан Ливингстън /чайката/. А щом искам - усмихвам се.Лежа на пясъка.Лятото ме обича.Стига ми една негова целувка.И след време пак ще ми бъде достатъчна.Щастлива съм, че мога да чуя песента на птиците и видя красотата на изгрева.Не пропускам залеза, пленена от обаянието му.Лежа по гръб и си мърдам пръстите, когато светът около мен бърза ежедневно.Искам да бъда дъжд.Искам да бъда красива...Някак не се получава.Липсват ми думи.Сякаш съм бедна.Улавям се, че тъгувам.И ми е мило - за чая и въздъхващите в него горчиви треви, за потрепването на червената риза на клена.А сърцето на лято още гори....Едно очакване и вечността в него.Забравиш ли го - ще си празен.Как се живее в промеждутъци! Звучи нестандарнто и истински.Захвърлям на страна днешния вестник.Пръстите ми усещат плясъка на вълните.Писмо в бутилка - носи надежда.Не се замислям за времетраенето и - мимолетно е.Но ми харесва в това минутно очакване да вложа свежестта на лятното утро.И отново потъвам в наивно доверие, оставяйки ежедневието да се размива безрезултатно...Лятото ме обича.И ми подарява бутилки.Имам нужда от тях.За да се усмихвам...

Когато хаосът кръжи в мислите едва ли някой би разбрал начина на изразяване.