- Мамо...
- Кажи, миличко...
- Защо полята на тази земя са толкова спокойни?
- Понякога дните са дълги, миличко, а си има и трета причина...
- Имам чувството, че нещо в цялата картина не пасва съвсем, мамо...
- Понякога илюзиите ни се струват по-красиви от реалността, сърце мое.
- Така ли мислиш и ти, мамо? Много си болна.
- Виж онзи храст, как мърда, дете мое...
- Нищо не виждам, мамо... Не ща да поглеждам назад.
- Ето, от храста изскочи зайче! ... Не... Умря.
- Ти била ли си някога влюбена, мамо?
- Да, когато умрях и се влюбих.
- В кого?
- В себе си. Тогава бях на седемнайсе.
- Виждаш ли тази завеса, мамо? Колко е сивааа!
- Не е сива, розова е, скъпото ми. Време е да научиш цветовете...
- Аз не виждам цветове, мамо. Забрави ли?
- Да, ти виждаш музика. Това е твоята прокоба. Шопен!
- Не ругай, мамо! Грозно е!
- В грозотата също има красота, миличкото ми. Малка си още, но ще пораснеш...
- Нима е лошо да си помечтае човек, а, мамо?
- Не, ненагледна моя, лошо е да нямаш никакви връзки. Но ти спи, няма да те будя...
- Аз не спя, мамо. Ти спиш.
- Спи леля ти отзад, мило мое. Ние сме будни от двайсет века.
- И още ще бъдем будни, нали мамо?
- Да, затвори си сега едното око, миличко.
- Така ли, мамо?
- Така. Стреляй сега!