автор: Astis

Това
повярвай
вече се е случвало
мъжете - римите – разделите

надвиснали над веселия пепелник
на безпощадното ми дежа ву
подгонено от ветровете и времето
се стича към началото
и в съвършеното му огледало
сме в идилично свято цяло
Ние
любим
любима
уязвимо млади
очакваме
да се роди синът ни,
големият немирник...моя дядо,
на който мама казва, че съм кръстена,
защото...още не е проговорила...

Дали пристъпих вече към началото?
Записвам. Този ред е покаяние.
А листът ми по-бял и ням
от всякога
самотно бяло корабче,
без Аргонавтите
и златните ми Руни,
на Изток тихо ще отплава.

Така започва
тази преболяло-бяла приказка.
само да се намери
кой
да ме роди...