автор: jezabel

        Въздухът не помръдваше, стъписан правеше път на мълвата за убийството на Мартин, синът на Спас Спасов, началника на митницата, после краткият летен дъжд, поплака за изчезналата Милена, застигна мълвата и я покри на паважа заедно с прахта.
        Мартин и Милена бяха неразделни още от училище и обмисляха скорошна женитба, докато майка му, Вела харпията, беше категорично против и не даваше и дума да се отвори за сватба, а пред чуждите хора, казваше, детска им работа, скоро ще се осъзнаят, че не са един за друг и няма да си простят изгубеното време, но нали са млади, смятат, че цялото време на земята е тяхно. Дали двайсет и три годишните мислят за времето, се питаше и този ден, който едва изтърпяваше края си и сега повече от всичко искаше да го смени нощта, черна и непрогледна, като онова, което стана, за да скрие тайната на момчето на Спасови, на която стана свидетел заедно с Милена, и която момчето отнесе в гроба със самоубийството си.
        Веднага след погребението Милена замина на някъде и никой повече не чу нищо за нея, родителите й също, те и не се интересуваха къде е, какво прави, жива ли е, криеха се като мишки в дупката си, понесли на гръб измисления си срам, който не им позволяваше да погледнат някого в очите, а когато това се случеше, започваха да се оправдават пред самите себе си, че нямат дъщеря и не мислят за нея, за разлика от Вела харпията, която видеше ли ги, не пропускаше да изсъска, така е справедливо, аз нямам дете и вие нямате дете, после се обръщаше на другата страна и се изплюваше шумно, а те слагаха ръка пред устата си и я поглеждаха с тъжен поглед, протегнал издължилата се от мъка ръка, за да докосне другарката си, но другарката й не беше в очите на Вела, беше в Миленините, дълбока, тежка и непрогледна, колкото тяхната, която не видяха.
        Аргир и Милена се караха рядко, но все някога се случваше и тогава той я притискаше до стената с обвинения за тъжните й очи, за тъмната тайна, която тя е изправила между тях, за прекаленото й затваряне в себе си през последните години, а Милена или отбягваше да му отговори, или му се тросваше, нямам нищо за казване, и когато той мирясваше, тя му се усмихваше, а усмивката и ставаше още по-бледа и още по-тъжна. Тогава Аргир се свиваше в своя тапициран със самосъжаление пашкул, а деветгодишният им син завършваше каденцата с, горкият татко, горката ми тъжно усмихната мама, обръщаше гръб на баща си, хвърляше се в прегръдките на майка си и тя започваше да глади косата му и да шепне, Мартине, няма такава тъга, сине, която да помрачи радостта ми, че ти съществуваш и си до мен, след което момчето отвръщаше, аз винаги ще съм до теб, мамо, докато днес незнайно как му хрумна, с теб съм, мамо, татко може и да умре. При тези думи тя се сепна, отблъсна го грубо и изкрещя, никога повече да не съм те чула да пожелаваш смъртта му, и само да си посмял да си го помислиш! Мартин отвори широко очи и гледайки майка си с нарастващо недоумение, усети как по челото му избива студена пот, а той, по-студен и от потта избила по челото му, попита, и какво? Никога, чуваш ли, никога да не допускаш подобна мисъл, прокълната е, ще те застигне моята съдба, сине, моята съдба, сине, сине, повтаряше като в транс майка му и зарила лице в ръцете си, разтриваше бясно скалпа над челото си и плачеше безутешно. Мартин избърса запотеното си чело, след това избърса длани в панталона си и потъна в своята стаята, седна на компютъра и започна да пише писмо до неговия несъществуващ баща.
        Знам, че Аргир не е истинският ми баща и въпреки че се държи добре с мен, трудно го понасям, не съм го споделял с мама, за да не я огорча, а и не знам какво повече мога да искам от него. Когато го гледам, е лесно, но затворя ли очи, го виждам да пълзи към мен като мазен и хлъзгав плужек, и тази слуз, поне да беше престанал с това, така-а-а, я да видим сега, какво иска моята принцеса? аз съм на вашите заповеди, лейди! Като се интересуваше толкова много от нейните желания, защо нито веднъж де видя студения и отегчен поглед в очите на мама? защо никога не забеляза, че усмихвайки му се, навеждаше глава, и без да го погледне, отвръщаше, достатъчна ми е любовта ви, принце. Какъв принц е този плужек? каква е тази слузеста любов? ако не е срещнала по-свестен мъж, не вижда ли, че има мен?
        В края на май Мартин замина на зелено училище и за това време Милена зае неговата стая и неговия компютър. Полюбопитства с какво се занимава синът й и започна да разглежда файловете му. Попадна на писмото до неизвестния му баща. Седеше и гледаше безизразно екрана докато погледът й се обръщаше дълбоко навътре, остана дълго време така отнесена и неспособна на каквато и да било реакция, дишането й бе неравномерно и слабо, само сълзите й топли и свободни се стичаха върху настръхналото й лице, две топли вадички върху безцветното й замръзнало мраморно лице, което постепенно потъмня и съвсем загуби мраморния си блясък, и студенината си, и се зачерви, изду се и малко преди да гръмне в гърдите й, из дълбочината им изригна стон, приглушен, дълбок, спасителен стон, стон, след който започна трескаво да пише.
        Никой друг в градчето не знаеше, но майка му, баща му и аз знаехме за предишните му два несполучливи опита за самоубийство, за това, че и двата пъти аз го спасявах и когато третия път не успях ме нарочиха за убийца, още по-непоносими за мен бяха мълчаливите съмнения на собствените ми родители, но нищо не можеше да се сравни с гнусното предсмъртно писмо на Мартин, но за мъртвите или хубаво или нищо. А Аргир може и да е слузест, но не е зъл.