Боричкам се с необузданото си щастие
сред меката зелена люлка на
слънчевия свят - белязана от жълтите съцветия
на малки взривове нечакана радост.
И всичко е така непоносимо истинско,
че се превръща в нереалност.
Прегръщам болката на дъното на
своето небе измислено и с ясната
увереност, че това е мястото, затъвам в
бяло и познато лепкаво-приятно нищо, където няма
никакви посоки и желания, и в нищо
няма нужда да се търси смисъл.
Напълно се отдавам на това безсмислие и
лекичко придърпвам нищото - да се завия,
за да не настина. Така успокоена в него
сгушвам се - докато то ме иска.
А после ме захвърля във зеленото,
безкрайно отегчено, че не му се сърдя.
Не съм купувала билет за тая въртележка,
не знам кога са щракнали предпазните колани,
но вече толкова съм уморена...