автор: joy_angels

Истината е, че даваше признаци на заболяване. Все по-често го нападаха вируси, все по-бавно вървеше, все по-дълго време му трябваше, за да помисли и да отговори на въпросите ми или да свърши нещото, за което го молех. Истината е, че виждах как остарява. Но беше станал неразделна част от мен. Ходехме на работа заедно, пътувахме заедно, даже понякога – когато оставах сама - споделяше леглото ми.

Беше класически на вид. Никой нямаше да ми завиди за него, но беше стилен – точно по вкуса ми. Често си говорехме, макар че по-скоро аз мърморех, а той ме слушаше. Когато видех, че е изморен и мозъкът му не се справя с охлаждането – го оставях да си почине. Тези часове запълвах с книги или телевизия, но не беше същото.

Не биваше да го храня, но често се хранех пред него и това може би му действаше зле.

Не биваше и да пие – а няколко пъти разливах кафето си отгоре му. Знаех обаче, че кока-колата е смърт за него и затова я спрях. Никога не пиех кока-кола в негово присъствие.

Помня, когато падна. Всъщност – пада няколко пъти, но най-тежкият случай беше на контролния пункт на едно летище. Жената с гумени ръкавици бе невнимателна към него, бутна го и той се срина на цимента. В този миг спрях да дишам – заедно с него. Реанимирах го след секунди – слава Богу знаех как се прави. После изглеждаше, все едно че нищо не се е случвало, но аз знаех, че последиците могат да се появят във времето. Фатални последици.

А аз не можех без него – всичко, което обичах, което правех, цялата ми памет, връзката ми с любими хора, работата ми – всичко беше там.

В моя лаптоп.

Агонията му беше дълга. Започна да спира когато му хрумне. Не помогнаха традиционните хардуерни трикове. Не помогнаха докторите и съветите на специалистите. Един ден просто спря – и толкова. Когато се опитвах да го включа, чувах хъркане, като на много стар и много болен човек. Очите му не се отваряха – екранът оставаше черен. После дойде и крайната диагноза: “Непоправимо повредена дънна платка. Купете си друг компютър. По-евтино ще ви излезе... И без това тази машина е доста стара”.

И тогава ми донесоха сърцето му – бяха го сложили в нова метална кутийка, лъскава, с нужните кабели, за да бъде използвано. Хард-дискът – пазител на всичко, което обичах, което правех, цялата ми памет – беше изваден и можеше да продължи да служи като външен носител на информация. Да служи на мен или на някой друг.

Включих го към новата си машина и ми се иска да напиша, че замърка от удоволствие, но истината е, че не се чу звук. Нищо не подсказа величието на момента.

А на мен ми се плачеше. Така ми се плачеше, но се срамувах. Все пак това беше само машина. Умираха хора, не биваше да плача за една кутия, макар и много полезна. Не биваше.

В този ден сърцето на моя лаптоп ме научи на нещо важно – макар и различен на вид, старият ми приятел беше пак край мен. Имаше го и щеше го има още време, за разлика от пластмасовият сандък, в който живееше преди и който бе отдавна на боклука.

Между личната карта и шофьорската книжка вече държа нещо важно - картонче с доброволното ми съгласие за даряване на органи. Ако нещо се случи с кутията, в която е поместена душата ми, сърцето ми може да продължи да живее.

А заедно с него – и някой човек.