автор: alexey

"...and what if he left off dreaming about you..."


На тръгване почти се спънах в него.

Захвърлен и озъбен, на прага лежеше черепът; лъчите на късното слънце затопляха кухите му очи и той светеше, сякаш бе глътнал факла.
Сиво-бронзовият му тил лъщеше като щит, зад скулите бръмчеше някакво насекомо.

Той ме изпращаше.

Парче начупено огледало се изплъзна от черната торба, завързана на миглите ми, и падна в неправилната му челюст. Черепът прокара език по острия ръб; стисна го с устни, докато струйка кръв потече по брадичката му и звънливо капна. Крива и престорено-детска усмивка изпълзя иззад зъбите, по кухината в скулите потече сълза.

Беше дочул отнякъде, че обърна ли му гръб, ще изчезне; дръпна ли ръката си от ръждивия несъразмерен овал, той ще се стопи; че - това му беше особено непонятно! - съществува единствено в съзнанието ми. Заедно с устните, брадичката и сълзите.

Коленичих пред него.
Внимателно отстраних парчето стъкло от разкървавената устна; отрязах кичур от косата си и избърсах червените струйки, които като тънки, хищни пръсти пъплеха към мен.
Той отново се усмихна, този път непресторено и уморено. От Слънцето беше останала тънка блестяща ивица; а черепът изстиваше и бавно заприличваше на сивостудена купчина зле премерени ъгли и празноти.

- Аз имам тайна, знаеш ли? - беше казал веднъж. С тънките си, треперещи устни.

...

Обърнах се и бавно тръгнах. Към Слънцето или там, където ми се стори, че потъна. Дали беше изчезнал след мен - не можех да знам; тъмнината дишаше във врата ми, а стъпките заглъхваха, преди да са отекнали. Нещо в мен тежеше странно; сякаш едната ми ръка бе по-дълга от другата или десният бъбрек се беше претърколил под левия; залитах смаяна, а очните ми ябълки се въртяха като мухи.

Знаех тайната му.
Отдавна.

...Затвореше ли клепачи, нещо в мен изчезваше.