автор: amadeus

Следвам твоята сянка по пясъка,
търся твойте очи по небето.
Всеки път, щом отиде си залеза,
чакам тебе да срещна.
И макар топлина незаслужил,
призовеш ли луната,
под воала ти чер да се сгуша
каниш мен мрак след мрак.
Но денят пак склопява очите ти,
пак те губя и знам -
всеки изгрев е рана в душата ми,
неизбежен капан.
Подир изгрева ручей от хора
се излива неспирно върху ми.
Пращам свойте въздишки по вятъра,
а сърцето жадува утеха.