Простенва душата на славея, спусъка
на здрача натиска реката ленива.
Като кладенец тъмен сърцето е пусто.
Не денят, не денят, ти от мен си отиваш.
Раменете на хълма на конче те носят
и косите ти вятъра пълнят със злато.
Последният лъч и последно докосване...
Пада слънцето - камък в безкрая запратен.
Не денят, не денят, любовта като риба
по реката се спуска - надолу, надолу...
И брегът ми се рони, като сипей се срива
в тъмноглинни ретини на речни подмоли.